му се смееше под закрилата на падналата в гората тъмнина. Не беше лесно да се сломи волята на графа обаче, той въстана срещу фаталното стечение на обстоятелствата, които сякаш бяха решили да го довършат, събра всичките си сили и въпреки бързо настъпващия мрак, лесно намери краткия път за Анжер, който му беше известен от детинство, и се върна по него в града.
След два и половина часа той отново беше пред градските врати, полумъртъв от жажда, горещина и умора. Но възбудата на духа му придаде сили на тялото му и той отново бе онзи волеви и в същото време необуздан в страстите си човек.
Освен това го крепеше и една мисъл — ще разпита часовоя, по-точно часовите, ще обиколи всички врати и ще разбере откъде е влязъл човекът с двата коня. Той ще изпразни кесията си, ще обещае златни планини и ще получи описанието на този човек.
И който и да е, рано или късно той ще си разчисти сметките с него.
Монсоро разпита часовоя, но той току-що беше застъпил на пост и не знаеше нищо. Тогава графът влезе в кордегардията и попита там.
Опълченецът, който се беше сменил от поста, беше видял приблизително преди около два часа как в града влязъл кон без конник и се насочил към двореца.
Монсоро безнадеждно махна с ръка — не, не му е писано да разбере нещо.
На свой ред и той закрачи към двореца на херцога.
Дворецът беше пълен с живот, шум, веселие. Прозорците сияеха като слънца, кухните аленееха като горещите печки, разпространявайки през прозорчетата си аромата на дивеч и карамфил, способен да накара стомаха да забрави за своя съсед — сърцето.
Но за да попадне в двореца, трябваше да отвори вратите, а те бяха заключени.
Монсоро извика вратаря, каза кой е, но вратарят не го позна.
— Онзи беше изправен, а вие сте прегърбен — каза той.
— Това е от умора.
— Онзи беше бледен, а вие сте червен.
— Това е от горещината.
— Онзи беше на кон, а вие сте пеша.
— Това е, защото конят ми се подплаши, метна се встрани, хвърли ме от седлото и се върна без конник. Нима не сте видели моя кон?
— А! Вярно — каза вратарят.
— Както и да е, изпратете за майордома.
Вратарят, зарадван от възможността да свали от себе си отговорността, изпрати за споменатото длъжностно лице.
Майордомът дойде в веднага позна Монсоро.
— Боже мой! Откъде идвате в този вид? — попита той.
Монсоро повтори баснята, която беше разказал на вратаря.
— Знаете ли, ние бяхме много обезпокоени, като видяхме коня без ездач, особено монсеньорът, когото аз имах честта да предупредя.
— А! Монсеньорът изглеждаше обезпокоен? — възкликна Монсоро.
— Много.
— Какво каза той?
— Да ви заведа при него веднага, щом се появите.
— Добре. Ще погледна първо в конюшнята, за да разбера всичко наред ли е с коня на негово височество.
Монсоро влезе в конюшнята и видя, че умното животно стои на същото онова място, откъдето го беше взел, и прилежно, както подобава на кон, който чувства, че трябва да възстанови силите си, хрупа овес.
После, без да се преоблече — Монсоро сметна, че важността на съобщението, което беше донесъл, го поставя над изискванията на етикета, повтаряме, без дори да се преоблече, главният ловчия се запъти към столовата. Негово височество и всичките му придворни се бяха събрали около великолепно сервираната и ярко осветена маса и атакуваха пастетите от фазан, прясно опеченото месо от глиган и различните блюда с ароматни подправки, като отпиваха от славното пивко червено вино от Каор или от онова коварно, пенливо, нежно анжуйско, което удря в главата по-бързо, отколкото се пукат топазените мехурчета в чашата.
— Целият двор се е събрал — казваше д’Антраге, почервенял като млада девойка и вече пиян като стар рейтар. — Добре е представен, както и избата на ваше височество.
— Не напълно, не напълно — каза Рибейрак, — липсва главният ловчия. Срамота е да ядем дивеча на негово височество, без да сме го ударили ние.
— Гласувам за главния ловчия, без значение кой е той — каза Ливаро, — дори това да е господин дьо Монсоро.
Херцогът се усмихна — само той знаеше за пристигането на графа.
В този момент вратата се отвори и граф дьо Монсоро влезе.
Като го видя, херцогът възкликна. Думите му прозвучаха особено високо сред настъпилата тишина.
— Ето го и него — каза той, — както виждате, господа, небето е благосклонно към нас — още не успели да изразим желанието си, и то се сбъдна.
Монсоро, объркан от неприсъщата за негово височество в подобни случаи самоувереност, смутено се поклони и погледна встрани, заслепен като бухал, пренесен внезапно от тъмно на ярка слънчева светлина.
— Седнете и вечеряйте — каза херцогът, посочвайки място на Монсоро срещу себе си.
— Монсеньор — отговори Монсоро, — много съм жаден, много съм гладен и много съм изморен, но няма да отпия нито глътка, няма да изям нито залък и няма да седна, докато не ви предам извънредно важно съобщение.
— Вие идвате от Париж, нали?
— И то по много спешна работа, монсеньор.
— Е добре, слушам — каза херцогът.
Монсоро се приближи до Франсоа и с усмивка на уста и ненавист в сърцето му прошепна:
— Монсеньор, нейно величество кралицата майка идва да се види с ваше височество и почти не спира по пътя.
Лицето на херцога, приковало очите на всички, се озари от внезапна радост.
— Прекрасно — каза той. — Благодаря ви, господин дьо Монсоро, вие, както винаги, ми служите вярно. Да продължим нашата вечеря, господа.
И отново приближи креслото си до масата, от която се беше отдръпнал, за да изслуша граф дьо Монсоро.
Пиршеството продължи. Главният ловчия беше настанен между Ливаро и Рибейрак. Но щом седна на удобния стол и видя обилната храна, той изведнъж загуби апетит.
Отново духът удържа победа над материята.
Увлечена от печални мисли, душата на Монсоро се устреми към парка в Меридор. Изминавайки отново пътя, по който току-що се беше завърнало неговото съсипано и измъчено от умора тяло, тя вървеше като странстващ богомолец по онази обрасла с цветя пътека, която доведе графа до стената.
Той отново видя чуждия кон, повредената стена, бягащите сенки на двамата любовници, отново чу вика на Диана, вик, проникнал дълбоко в сърцето му.
И тогава, безразличен към шума, към светлината, даже към храната, забравил къде се намира, той потъна в собствените си мисли и не усети как челото му се помрачи, а от гърдите му внезапно се изтръгна глух стон, който привлече вниманието на учудените му събеседници.
— Та вие едвам се държите на крака от умора, господин главен ловчия — отбеляза принцът, — може би ще е най-добре да си легнете.
— Наистина, така е — каза Ливаро, — съветът е добър. Вие рискувате да заспите на масата, ако не го последвате.
— Извинете ме, монсеньор — каза Монсоро, отмятайки глава, — умирам от умора.
— Напийте се, графе — посъветва го Антраге, — нищо не ободрява така, както виното.
