— Избягал! Скрил се — изкрещя Анри толкова високо, че всички придворни се обърнаха.
Очите на краля мятаха мълнии, ръцете му конвулсивно стискаха дръжката на кинжала.
Шомберг си скубеше косата, Келюс се удряше по лицето с юмруци, а Можирон, като барон, удряше главата си в дървения параван.
Що се отнася до д’Епернон, то той беше избягал под важния предлог, че отива да догони херцог д’Анжу.
Зрелището на изтезанията, на които се подлагаха изпадналите в отчаяние фаворити, внезапно успокои краля.
— Хайде, хайде, успокой се, сине мой — каза той, придържайки Можирон за талията.
— Не, кълна се в разпятието Христово! Ще се самоубия или дяволите ще ме вземат — възкликна младият мъж и отново заудря главата си, вече не в паравана, а в каменната стена.
— Хей! Помогнете ми да го спра! — викна Анри.
— Друже, ей, друже — каза Шико, — зная един по-приятен начин за самоубийство — прободете се в корема с шпагата и готово.
— Ще млъкнеш ли, палач! — възкликна Анри със сълзи на очи.
Междувременно Келюс продължаваше да се удря по бузите.
— О! Келюс, дете мое — каза Анри, — ще станеш като Шомберг, когато го бяха боядисали в цвета на берлинската синева. Ще имаш ужасен вид.
Келюс спря.
Само Шомберг продължаваше да скубе слепоочията си, даже плачеше от ярост.
— Шомберг, Шомберг, миличък — възкликна Анри, — съвземи се, моля те.
— Ще се побъркам!
— Ба! — произнесе Шико.
— Каквото и да говорим, нещастието е страшно — каза Анри. — Но точно затова трябва да запазиш ума си, Шомберг. Да, това е страшно нещастие, аз съм загубен. В моето кралство — гражданска война!… О! Кой го направи? Кой му даде стълбата? Кълна се в Христовата кръв! Ще заповядам да обесят целия град.
Дълбок ужас обхвана присъстващите.
— Кой е виновен? — продължаваше Анри. — Къде е виновникът? Десет хиляди екю за този, който ми посочи неговото име, сто хиляди екю на онзи, който ми го доведе — жив или мъртъв.
— Това е някой от Анжу — каза Можирон. — Кой друг би могъл да бъде?
— Кълна се в бога! Ти си прав — възкликна Анри. — А! Анжуйци! Дявол да ги вземе! Те ще ми платят.
— Да, да, това са анжуйци — крещеше Келюс.
— Къде са те? — викаше Шомберг.
— Да ги изкормим! — ревеше Можирон.
— Сто бесилки за сто анжуйци! — подхвана кралят.
Шико не можеше да остане спокоен сред това всеобщо буйстване. С жест на страшен смелчага той извади шпагата си и започна да удря с опаката й страна миньоните и стените, въртейки свирепо очи и повтаряйки:
— А, кълна се в светата Дева! О, чумата да ги тръшне! А, проклятие! Анжуйци! Кълна се в Христовата кръв! Смърт за анжуйци!
Този вик — „Смърт за анжуйци!“ беше чут из цял Париж, както викът на израелските майки е бил чут по цяла Рама.
През това време Анри изчезна някъде.
Той си спомни за майка си и без да каже нито дума, излезе от стаята и отиде при Катерина, която, лишена от известно време от предишното внимание, потънала в престорена печал, с флорентинската си проницателност очакваше случай да се захване отново с политически интриги.
Когато Анри влезе, тя замислено лежеше в голямото кресло и със своите кръгли, но вече жълтеникави бузи, с блестящите си, но неподвижни очи, с пълните си, но бледи ръце приличаше повече на восъчна фигура, изобразяваща размисъл, отколкото на живо същество.
Но при съобщението за бягството на Франсоа, което Анри, пламнал от гняв и ненавист, й съобщи без никаква подготовка, статуята като че ли внезапно оживя, настани се още по-дълбоко в креслото си и мълчаливо поклати глава.
— Вие дори не извикахте, майко? — каза Анри.
— А защо да викам, сине мой? — попита Катерина,
— Как? Бягството на вашия син не ви изглежда престъпно заплашително, достойно за най-сурово наказание?
— Скъпи мой сине, свободата струва не по-малко от короната. Спомнете си, че аз също ви посъветвах да бягате, когато се появи възможност да получите короната.
— Майко, мен ме оскърбяват.
Катерина сви рамене.
— Майко, предизвикват ме.
— Е, не — каза Катерина, — от вас се спасяват, това е всичко.
— А! — възкликна Анри. — Ето как се застъпвате за мен!
— Какво искате да кажете, сине мой?
— Казвам, че с годините чувствата отслабват, аз казвам…
Той се спря.
— Какво казвате? — повтори Катерина с обичайното си спокойствие.
— Казвам, че вие вече не ме обичате така, както ме обичахте по-рано.
— Заблуждавате се — каза Катерина със засилваща се студенина. — Вие сте моят любим син, Анри. Но този, от когото се оплаквате, също е мой син.
— Ах! Да оставим майчинските чувства, госпожо — извика бесен Анри, — ние знаем, колко струват те.
— Какво пък, вие трябва да знаете това най-добре от всички, сине мой, защото любовта към вас винаги е била моя слабост.
— И понеже ви е време за покаяние, вие се разкайвате.
— Досещах се, че ще стигнем дотук, сине мой — каза Катерина. — Затова мълчах.
— Прощавайте, госпожо, прощавайте — каза Анри, — аз зная какво да направя, след като и собствената ми майка вече не изпитва състрадание към мен. Ще намеря съветници, които да ми помогнат да се ориентирам в случилото се и да отмъстя за себе си.
— Вървете, сине мой — спокойно отговори Флорентинката, — бог да помага на вашите съветници, това ще им бъде много необходимо, за да ви избавят от затрудненото положение.
Когато той тръгна да излиза, тя не го спря нито с дума, нито с жест.
— Прощавайте, госпожо — повтори Анри.
Но при вратата се позабави.
— Прощавай, Анри — каза кралицата, — още една дума. Нямам намерение да ви съветвам, сине, зная, че вие нямате нужда от мен. Но помолете вашите съветници да помислят добре, преди да ви дадат своите съвети, и още веднъж да помислят, преди да пристъпят, към изпълнението им.
— О, разбира се — хвана се за думите на майка си Анри и се възползва от тях, за да остане в стаята, — положението е сериозно, нали, госпожо?
— Тежко е — бавно каза Катерина, издигайки ръце и очи към небето, — твърде тежко е, Анри.
Поразен от този израз на ужас, който прочете в очите на майка си, кралят се върна при нея.
— Кой го е отвлякъл? Имате ли някакви предположения за това, майко?
Катерина премълча.
— Аз мисля, че анжуйците.
Катерина се усмихна с ироничната си усмивка, която издаваше превъзходството на ума й, готов винаги да смути чуждия ум и да спечели над него победа.
— Анжуйците? — повтори тя.
— Вие се съмнявате — каза Анри, — но всички са убедени в това.
