— Забележителни са — потвърди той.
И наистина, без да чака подканяне, конят тръгна и уверено излезе от града. Преди това той сам зави по прекия път надясно, отминавайки обиколния, който се отклоняваше наляво.
Доказал по такъв начин ума си, конят тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от юздата, която притискаше бърните му. Като че ли с това конят искаше да каже на ездача, че за него всяко насочващо действие е излишно. Постепенно, с приближаването към градската врата, Роланд ускоряваше ход.
— Наистина виждам, че не са те прехвалили. Какво пък, щом така добре знаеш пътя, върви, Роланд, върви.
И той отпусна юздата на шията му. Като стигна до външната алея, конят нерешително се спря — наляво ли да завие, или надясно.
Зави наляво.
В този момент покрай тях мина един селянин.
— Да сте видели група конници, приятелю? — по пита Монсоро.
— Да, господине — отговори селянинът, — срещнах ги ей там, отпред.
Роланд препускаше тъкмо натам, където селянинът беше срещнал отряда.
— Върви, Роланд, върви — каза главният ловчия и отпусна юздата. Конят премина в тръс, с който обикновено се изминават три-четири левги в час.
Известно време той вървя по алеята, след това изведнъж зави наляво по обсипана с цветя пътека, която минаваше през равнината.
За момент Монсоро се поколеба — дали да не спре. Но конят изглеждаше толкова уверен в своите действия, че графът реши да му предостави свобода.
Колкото по-напред отиваше конят, толкова повече се въодушевяваше — премина от тръс в галоп, и след по-малко от четвърт час градът вече не се виждаше.
Постепенно и конникът започна да разпознава местността.
— Изглежда, че отиваме в Меридор — каза той, когато влязоха в гората. — Да не е тръгнал случайно към замъка негово височество?
При тази мисъл, която не за първи път му идваше наум, челото на главния ловчия се помрачи.
— О! — прошепна той. — Аз исках да се видя първо с принца и отложих за утре срещата с жена ми. Може би ще имам щастието да ги видя едновременно?
Страшна усмивка се плъзна по устните му.
Конят продължаваше да препуска надясно с упоритост, която свидетелстваше за най-дълбока решимост и увереност.
„Кълна се в спасението на душата си — помисли Монсоро — вече би трябвало да съм близо до Меридор.“
В този момент конят изцвили. И веднага от гората му отговори цвилене.
— А! — каза главният ловчия. — Роланд май намери другари.
Роланд се втурна напред и като мълния прелетя под могъщите стари дървета.
Внезапно Монсоро видя пред себе си стена и вързан край нея кон, който изцвили. Монсоро разбра, че това е съшият кон, който се беше обадил преди.
— Тук има някой! — пребледня той.
Глава 21
Какво трябваше да съобщи на принца граф дьо Монсоро
Изненадите дебнеха граф дьо Монсоро на всяка крачка — стената на замъка Меридор, пред която неочаквано се озова, нечий кон, който се приближи до неговия като до най-добър познайник — всичко това би накарало да се позамисли и не толкова подозрителен човек като Монсоро.
Приближавайки се до стената, ние можем да се досетим с каква бързина Монсоро стори това, приближавайки се до стената, графът забеляза, че на това място тя е повредена. В нея се беше образувала истинска стълба, заплашваща да се превърне в пролом. Като че ли нечии крака бяха издълбали в камъните тези стъпала, над които бяха надвиснали счупените неотдавна къпинови клонки.
Графът обхвана с един поглед цялата картина и премина към детайлите.
Преди всичко внимание заслужаваше чуждият кон и той започна от него.
Върху неумеещото да пази тайна животно имаше седло и избродиран със сребро чул.
В единия му край имаше двойно ФФ, преплетено с двойно АА.
Нямаше съмнение, че този кон беше от конюшнята на принца и монограмът означаваше „Франсоа д’Анжу“.
При вида на монограма подозренията на графа прераснаха в истинска увереност.
Значи херцогът язди тук и язди често, защото не само единият, вързаният кон знаеше пътя дотук, но и другият.
Монсоро реши, че щом случайността му е показала следата, той трябва да върви по нея докрай.
Пък и това му беше обичай — и като главен ловчия, и като ревнив мъж.
Очевидно беше обаче, че ако остане от тази страна на стената, той няма да види нищо.
Затова графът върза Роланд до втория кон и храбро се закатери по стената.
Катеренето не беше трудно — краката сами намираха къде да стъпят, ръцете сами срещаха опора, върху камъните по билото на стената се виждаше отпечатък от лакът, и някой грижливо беше отрязъл с ловджийски нож клоните на дъба, които пречеха да се вижда и стесняваха движението.
Още неуспял да се настани на своята наблюдателна кула, графът веднага видя под едно от дърветата синя мантия и плащ от черно кадифе.
Мантията несъмнено принадлежеше на жена, а плащът — на мъж, пък и не се налагаше да ги търси надалеч — мъжът и жената се разхождаха под ръка на около петдесет крачки от дървото. През гъстите храсталаци, които растяха наоколо, едва-едва се виждаха само гърбовете им, и то лошо.
За беда на граф дьо Монсоро стената не беше приспособена за неговото буйство — от билото й се срина камък. Чупейки клони, той полетя надолу и със силен трясък се удари в земята.
Вероятно при този шум мъжът и жената, които не се виждаха добре от листата, се бяха обърнали и бяха забелязали графа, защото се раздаде пронизителен изплашен женски вик, а шумът от листата показа на графа, че двамата бягат като изплашени сърни.
Като чу вика, Монсоро усети студена пот по челото си, Той позна гласа на Диана. Повече не можеше да се противи на обхваналата го ярост. Той скочи от стената и затича след тях, отсичайки с шпагата си клоните и храстите по пътя си.
Но бегълците бяха вече изчезнали. Нищо не нарушаваше вече тишината на парка. Нито сянка в дъното на алеята, нито следа по пътеките, нито звук сред зеленината освен пеенето на славеите и червеношийките, които, свикнали да виждат двамата влюбени, не се бояха от тях.
Какво да прави сред това безлюдие? Какво решение да вземе? Накъде да тича? Паркът е голям и ако търсиш в него тези, които ти трябват, можеш да срещнеш тези, за които не си и помислял.
Граф дьо Монсоро реши, че направеното от него откритие е достатъчно засега, при това той съзнаваше, те е твърде възбуден и не може да действа с предпазливостта, необходима при такъв опасен съперник като Франсоа, а главният ловчия не се съмняваше, че неговият съперник е принцът.
И все пак — ако не е той? Но нали има спешно съобщение за принца — като го види, ще може да прецени виновен ли е херцогът, или не.
След това графът бе осенен от една блестяща мисъл.
Ами ако отново мине през стената на същото място и отведе със себе си вързания долу в парка кон на непознатия?
Този план за отмъщение му придаде сили. Той се втурна назад и скоро, задъхан и запотен, се озова при стената.
Монсоро се изкачи по нея, хващайки се за клонките, и скочи от другата страна. Но конят вече не беше там, по-точно конете не бяха там.
Мисълта, хрумнала на графа, беше толкова добра, че преди да дойде при него, тя беше споходила неговия противник, който се беше възползвал от нея.
Разяреният Монсоро изрева яростно и се закани с юмрук на този коварен дявол, който, разбира се, сега
