взетите предохранителни мерки, остана с убеждението, че принцът току-що е внесъл в града два милиона, докато принцът, напротив, се готвеше да изнесе от града почти същата сума, за която и бяха предназначени празните сандъци.
От този ден херцог д’Анжу затвърди репутацията си на богат човек и след разиграния спектакъл цялата провинция остана с убеждението, че принцът е достатъчно богат, за да започне, в случай на необходимост, война против цяла Европа.
Тази вяра трябваше да помогне на буржоата търпеливо да понесат новите данъци, с които херцогът, съветван от своите приятели, имаше намерение да обложи анжуйците.
Впрочем, може да се каже, че анжуйците сами подкрепяха желанията на принца.
За пари, които се заемат или дават на богаташи, никога не се съжалява.
Кралят на Навара, прочул се като бедняк, не би постигнал и една четвърт от успехите на херцог д’Анжу, който успя да мине за богаташ.
Но да се върнем на херцога.
Достойният принц живееше като библейски патриарх, наслаждавайки се на плодовете на своята земя, а е известно, че земята на Анжу е много плодородна.
По пътищата беше пълно с конници, които се стремяха към Анжер, за да уверят принца в своята преданост или да му предложат своите услуги.
През това време той продължаваше да се занимава с рекогносцировки, които неизменно завършваха с откриването на някое съкровище.
Бюси беше успял така да състави маршрутите на принца, че те минаваха все настрани от стария замък, където живееше Диана.
Това съкровище Бюси пазеше само за себе си и по своему грабеше това кътче от провинцията, което, след подобаваща отбрана, се беше предало в края на краищата на милостта на победителя.
Докато херцог д’Анжу се занимаваше с рекогносцировки, а Бюси — с грабеж, граф дьо Монсоро пристигна пред вратата на Анжер на своя ловджийски кон.
Беше около четири часа следобед. За да пристигне в четири часа, граф Монсоро беше изминал през този ден осемнадесет левги.
Затова шпорите му бяха червени от кръв, а полумъртвият му кон — бял от пяна.
Отдавна беше минало времето, когато пристигащите в града трябваше да преодоляват препятствия при вратите. Сега анжерци бяха станали толкова горди и самоуверени, че без пререкания биха пуснали в града и батальон швейцарци даже ако начело на тези швейцарци стоеше лично храбрият Крийон.
Но граф дьо Монсоро не беше Крийон и съвсем свободно влезе с думите:
— В двореца на негово височество херцог д’Анжу.
Той не изслуша отговора на стражите, които викнаха нещо след него.
Изглеждаше, като че ли конят му е все още на крака само поради чудото на равновесието, създавано от скоростта, с която препуска. Бедното животно се движеше съвсем несъзнателно и човек можеше да се обзаложи, че спре ли, веднага ще рухне на земята. Конят спря пред двореца. Граф дьо Монсоро беше прекрасен ездач, конят му — чистокръвен бегач: нито конят, нито ездачът паднаха.
— При господин херцога — викна главният ловчия.
— Монсеньорът е на рекогносцировка — отговори часовоят.
— Къде? — пепита графът.
— Там — отговори часовоят и протегна ръка към една от четирите посоки на света.
— По дяволите! — възкликна Монсоро. — Нося спешно съобщение за херцога, какво да правя?
— Прети вшишко оштавете фашия кон в конюшнята — отговори часовоят, който беше рейтар от Елзас, — защото, ако фие не го потпрете до штената, той ще падне.
— Съветът е добър, макар и даден на лош френски — каза Монсоро. — Къде са конюшните, любезни?
В този момент до графа се приближи човек и му се представи.
Това беше майордомът.
На свой ред граф дьо Монсоро изброи всичките си имена, фамилии, титли.
Майордомът му се поклони почтително — името на графа беше отдавна известно в провинцията.
— Господине — каза той, — благоволете да влезете и да си починете малко. Монсеньорът замина едва преди десет минути. Негово височество няма да се върне по-рано от осем часа вечерта.
— Осем часа вечерта! — повтори Монсоро, хапейки мустак. — Ще загубим много време. Нося важно съобщение и колкото по-рано то стигне до негово височество, толкова по-добре. Не можете ли да ми дадете кон и придружител?
— Кон! Дори десет, господине — каза майордомът. — Колкото до придружителя, едва ли ще мога да ви помогна, защото монсеньорът не каза къде отива, но вие можете да питате за него по пътя. Освен това не бих искал да отслабвам гарнизона на замъка. Негово височество най-строго ми е забранил това.
— Така ли? — възкликна главният ловчия. — Значи тук не е безопасно?
— О, господине, тук винаги е безопасно, когато има такива хора като господата дьо Бюси, дьо Ливаро, дьо Рибейрак, д’Антраге, да не говорим за нашия непобедим принц, монсеньор херцог д’Анжу, но вие сам разбирате…
— Естествено, разбирам, че когато ги няма тук, безопасността намалява.
— Точно така, господине.
— Какво пък, ще взема в конюшнята един бодър кон и ще се опитам да намеря негово височество. Ще питам по пътя.
— Готов съм да се обзаложа, господине, че така ще го намерите.
— Надявам се, че не е тръгнал в галоп.
— Ходом, господине, ходом.
— Прекрасно! И така, решено — покажете ми коня, който бих могъл да взема.
— Идете в конюшнята, господине, и си изберете сам — всички коне са на ваше разположение.
— Отлично!
Монсоро влезе в конюшнята.
Около дузина отбрани и бодри коне поглъщаха обилна храна от яслите, пълни със зоб и най-сочното в Анжу сено.
— Ето — каза майордомът — избирайте.
Монсоро огледа строя на четириногите.
— Ще взема този, дорестия — каза той. — Заповядайте да го оседлаят.
— Роланд?
— Роланд ли се казва?
— Да, това е любимият кон на негово височество. Той всеки ден язди на него. Подарък му е от господин дьо Бюси, и вие, разбира се, не бихте го видели тук в конюшнята, ако днес негово височество не бе решил да изпробва новите коне, които получи от Тур.
— Добре! Значи, имам вярно око.
Приближи се конярят.
— Оседлайте Роланд — разпореди се майордомът.
Колкото до коня на графа, той сам влезе в конюшнята и легна на постилката, без да изчака даже да свалят от него седлото и сбруята.
Само след няколко минути Роланд беше оседлан. Граф дьо Монсоро с лекота скочи на седлото и отново попита накъде е тръгнала кавалкадата.
— Те излязоха от тази врата и тръгнаха по онзи път — каза майордомът и посочи на главния ловчия същата посока, която му беше показал и часовоят.
— Кълна се в честта си — възкликна Монсоро, като видя, че конят се насочва точно към този път, — бих казал, че Роланд върви по следа.
— О, не се безпокойте — отбеляза майордомът, — чувал съм от господин дьо Бюси и от неговия лекар Реми, че това е най-умното от всички съществували някога животни. Щом усети другарите си, ще ги догони. Погледнете какви великолепни крака има. На такива крака и елен би завидял.
Монсоро се наведе встрани.
