главното.
— На едно мнение?
— Така поне ми се струва. Нека ви дадат рота гвардейци и петстотин хиляди ливри. Преди да подпишете мира, поискайте и субсидия за Анжу, в случай на война. Като получите субсидията, отделете я за запас, това с нищо не ви задължава. Така ще имаме войници, пари, сила и ще можем да постигнем… бог знае какво.
— Но върна ли се в Париж, аз ще бъда в ръцете им и те ще ми се подиграват.
— Стига, монсеньор, сам не си вярвате. Ще ви се подиграват ли? Нима не чухте какво ви предложи кралицата майка?
— Тя предложи много неща.
— Аз разбирам, че това ви безпокои.
— Да.
— Но между другото тя ви предложи рота гвардейци и даже под командването на Бюси, ако вие пожелаете.
— Да, тя предложи това.
— Е, добре, съгласете се, казвам ви — назначете за капитан Бюси, за лейтенанти Антраге и Ливаро, а Рибейрак — знаменосец. Предоставете на нас четиримата да формираме тази рота по наше усмотрение и когато излезете с такъв ескорт, ще видим дали някой ще се осмели да ви се подиграва, или да не ви приветства.
— Предполагам, че си прав, Бюси. Ще помисля по това.
— Помислете, монсеньор.
— Да, а какво четеше ти така прилежно, когато влязох?
— А, извинете, съвсем забравих — писмо.
— Писмо?
— Което представлява по-голям интерес за вас, отколкото за мен. Защо не ви го показах веднага? Къде ми е умът, дявол да го вземе?
— Някаква голяма новина?
— О, боже мой, да, и даже печална новина — граф дьо Монсоро е умрял.
— Какво казахте? — възкликна херцогът и даже трепна от изненада. На Бюси, който не сваляше очи от него, му се стори, че зад неговото учудване се крие странна радост.
— Умрял е, монсеньор.
— Умрял? Граф дьо Монсоро?
— Ах, боже мой, не сме ли всички ние смъртни?
— Разбира се, но никой не умира така изведнъж.
— Зависи. А ако ви убият?
— Убили ли са го?
— Така изглежда.
— Кой?
— Сен-Люк, с когото той се скарал.
— А, милият Сен-Люк — възкликна херцогът.
— Така ли — каза Бюси. — А аз и не знаех, че сте толкова близки приятели с този мил Сен-Люк.
— Той е от приятелите на брат ми — каза херцогът, — а от момента, в който с брат ми сключим мир, неговите приятели стават и мои приятели.
— Е, какво, монсеньор, на добър час, радвам се да ви видя в такова добро разположение на духа.
— А ти сигурен ли си?
— Проклятие! От вярно по-вярно е! Ето писмото от Сен-Люк, който ми съобщава за неговата смърт, а тъй като аз, както и вие, съм недоверчив, изпратих моя хирург Реми да засвидетелства този факт и да поднесе моите съболезнования на стария барон.
— Умрял. Монсоро умрял! — повтори херцог д’Анжу. — Сам умрял.
Тези думи му се изплъзнаха така, както преди думите „милият Сен-Люк“. И в едните, и в другите имаше заплашително простодушие.
— Той не е умрял сам — възрази Бюси, — а го е убил Сен-Люк.
— О, ясно! — каза херцогът.
— Може би вие сте поръчали на някой друг да го убие, монсеньор?
— Не, не, давам дума, а ти?
— Е, монсеньор, аз не съм принц, за да възлагам такива работи на друг, аз съм принуден сам да се занимавам с тях.
— Ах, Монсоро, Монсоро — произнесе принцът със своята ужасна усмивка.
— Човек може да помисли, че сте изпитвали неприязън към бедния граф.
— Не аз, ти изпитваше неприязън към него.
— Що се отнася до мен, това е съвсем ясно — изчерви се Бюси неволно. — Нима не бях жестоко унижен от ваше височество по негова вина?
— Още ли помниш за това?
— Е, бога ми, не, монсеньор, вие прекрасно знаете това. Но вие? На вас той ви беше слуга, приятел, предан роб.
— Добре, добре — принцът прекъсна разговора, който ставаше затруднителен за него, — заповядайте да оседлаят конете, Бюси.
— Да оседлаят конете? Защо?
— За да отидем в Меридор. Искам да поднеса своите съболезнования на госпожа Диана. Освен това отдавна се канех да посетя замъка Меридор и сам не разбирам, защо и до днес не съм направил това. Повече няма да отлагам. По дяволите! Не зная защо, но днес съм настроен за съболезнования.
„Всъщност — каза си Бюси — сега, когато Монсоро е мъртъв, и аз не се страхувам вече, че той ще продаде жена си на херцога, какво значение може да има, ако херцогът я види. Ако той започне да й досажда, аз прекрасно мога да я защитя. Щом ни се предоставя възможността да се видим с Диана, защо да не се възползваме от случая?“
И той излезе да се разпореди за конете.
След четвърт час, докато Катерина спеше или се правеше, че спи, за да дойде на себе си след изморителното пътешествие, принцът, Бюси и десетина благородници на великолепни коне се насочиха към Меридор в онова радостно настроение, което прекрасното време, цъфналите ливади и младостта винаги пораждат както у хората, така и у конете.
При вида на тази блестяща кавалкада вратарят на замъка Меридор се приближи до рова и попита кой е дошъл.
— Херцог д’Анжу — викна принцът.
Вратарят веднага взе рога и изсвири сигнал, чиито звуци събраха при подвижния мост всички слуги.
Веднага започна суетене по стаите, коридорите и стълбите. Отвориха се прозорчетата на кулите, чу се дрънкане на желязо по каменните плочи, а на прага на дома се показа старият барон с ключовете от замъка в ръка.
— Просто невероятно колко малко страдат тук за Монсоро — каза херцогът. — Погледни, Бюси, лицата им са съвсем обикновени.
Пред входа на замъка излезе жена.
— А, ето и прекрасната Диана — възкликна херцогът. — Виждаш ли, Бюси, виждаш ли?
— Разбира се, че виждам, монсеньор — отговори младият човек, — обаче не виждам Реми.
Диана действително излезе от дома, но веднага след нея се появи носилка, на която лежеше Монсоро с пламтящи от треска или ревност очи, напомнящ по-скоро индийски султан на паланкин, отколкото покойник на смъртно легло.
— О, о, какво е това? — извика херцогът на своя спътник, който беше станал по-блед от кърпата, с чиято помощ се опитваше да скрие своето вълнение.
— Да живее херцог д’Анжу! — извика Монсоро и с огромно усилие вдигна ръка.
— По-тихо — произнесе един глас зад него. — Ще разкъсате съсирека.
