първо помислил, че е мъртъв. Но душата на Монсоро очевидно е закована с гвоздеи за тялото му.
Те се приближиха до оранжерията.
Диана очарователно се усмихваше на херцога.
Пръв влезе принцът, след него — Диана. Монсоро искаше да ги последва, но се оказа, че носилката не може да влезе вътре. Сводестата врата, висока и дълбока, не беше по-широка от най-широкия сандък, а носилката на графа бе с ширина шест фута.
Като видя прекалено тясната врата и прекалено широката носилка, Монсоро гневно извика.
Без да обръща внимание на отчаяните жестове на мъжа си, Диана влезе в оранжерията.
Бюси прекрасно разбра усмивката на младата жена, чието сърце бе свикнал да чете по очите й, остана при Монсоро и му каза с възможно най-спокоен глас:
— Напразно упорствате, господин графе, вратата е много тясна и никога няма да можете да влезете през нея.
— Монсеньор, монсеньор — крещеше Монсоро. — Не отивайте в оранжерията, там има смъртоносни изпарения от разни презморски цветя! Тези цветя разпространяват най-отровни аромати, монсеньор.
Но Франсоа не го слушаше. Щастлив, че държи ръката на Диана, той беше забравил обичайната си предпазливост и навлизаше все по-навътре в зелените дебри.
Бюси ободряваше граф дьо Монсоро, като го съветваше да понася търпеливо болката, но въпреки неговите успокояващи слова, това, което трябваше да стане, стана — Монсоро не можа да понесе страданията — не физическите, в това отношение той беше по-твърд от желязо, а душевните.
Той загуби съзнание.
Реми отново встъпи в правата си. Той заповяда да отнесат ранения вкъщи.
— А сега — обърна се лекарят към Бюси, — какво да правя сега?
— Е, кълна се в бога! — отговори Бюси. — Довърши, това, което така добре си започнал — остани до графа и го излекувай.
След това той съобщи на Диана за нещастието с мъжа й.
Тутакси Диана остави херцог д’Анжу и забърза към замъка.
— Постигнахте ли целта си? — попита я Бюси, когато тя мина край него.
— Мисля, че да — отговори тя, — във всеки случай, не заминавайте, преди да се видите с Гертруда.
Херцогът се интересуваше от цветята само защото ги разглеждаше заедно с Диана. Щом тя се оттегли, той си спомни предупрежденията на граф дьо Монсоро и излезе от оранжерията.
Рибейрак, Антраге и Ливаро го последваха.
През това време Диана се върна при мъжа си, когото Реми свестяваше с амоняк.
Скоро графът отвори очи.
Първото му движение беше да скочи, но Реми очакваше това и се беше погрижил да завържат графа за леглото.
Той отново изръмжа, огледа се наоколо и видя Диана до главата си.
— А, вие ли сте, госпожо? — каза той. — Радвам се да ви видя, защото искам да ви съобщя, че днес вечерта заминаваме за Париж.
Реми се развика, но Монсоро не му обърна никакво внимание, сякаш въобще го нямаше тук.
— Искате да пътувате, господине? — попита Диана със своето обичайно спокойствие. — А раната ви?
— Госпожо, няма такава рана, която би ме задържала — каза графът. — Предпочитам да умра, нежели да страдам и дори да ми е съдено да умра по пътя, все едно, днес вечерта ние ще заминем.
— Какво пък, господине — каза Диана, — както ви е угодно.
— Така ми е угодно. Пригответе се за отпътуване, бъдете така добра.
— Аз лесно ще се приготвя, господине, но не бихте ли ми казали каква е причината за това внезапно решение.
— Ще ви отговоря, госпожо, тогава, когато вече няма да имате цветя, които да показвате на принца, или тогава, когато ми направят достатъчно широки врати, за да минава носилката ми през тях.
Диана се поклони.
— Но, госпожо… — започна Реми.
— Графът желае това — отговори Диана. — Мой дълг е да му се подчиня.
По едва забележимия знак на младата жена Реми разбра, че не трябва да се меси със своите забележки. Той замълча, като измърмори под носа си:
— Ще ми го убият, а после хората ще кажат, че медицината е виновна.
Междувременно херцог д’Анжу се готвеше да напусне Меридор.
Той изрази своята дълбока признателност на барона за приема и скочи на коня.
В този момент излезе Гертруда. Тя на висок глас съобщи на херцога, че нейната господарка е заета с графа и няма да има честта да му засвидетелства своето уважение и тихичко прошепна на Бюси, че Диана заминава вечерта.
Херцогът и свитата му заминаха.
Трябва да кажем, че херцогът не се отличаваше със силна воля.
Суровата, непристъпна Диана нараняваше чувствата му и го отблъскваше от Анжу. Усмихнатата Диана беше примамка, която го задържаше тук.
И понеже не знаеше за решението на главния ловчия да замине, херцогът през целия път размишляваше, че би било твърде опасно, ако веднага отстъпи на кралицата майка.
Бюси беше предвидил това и разчиташе на желанието на принца да остане в Анжу.
— Виж, Бюси — каза херцогът, — виж какво мисля…
— Да, монсеньор, какво? — попита младият човек.
— Че не трябва веднага да се съгласявам с доводите на майка ми.
— Прав сте. Тя и така се смята за велик политик.
— Ако, разбираш ли, ако я помолим да почака една седмица, или по-скоро, ако проточим тази седмица, като устроим няколко празненства, на които да поканим аристокрацията, ние ще покажем на нашата майка колко сме силни.
— Великолепна мисъл, монсеньор. Но ми се струва…
— Ще остана тук една седмица — и благодарение на тази отсрочка ще измъкна от майка ми нови отстъпки, помни ми думата.
Бюси изглеждаше потънал в размишления.
— Наистина, монсеньор, опитайте, но гледайте вашите работи да не пострадат от това отлагане, вместо да спечелят. Кралят например…
— Какво кралят?
— Кралят, който не знае вашите намерения, може да се разсърди. Той е много избухлив, нашият крал.
— Ти си прав, трябва да изпратим някого при брат ми да го приветства от мое име и да му съобщи, че се връщам. Така ще получа тази седмица, която ми трябва.
— Да, но този някой много рискува — каза Бюси.
Херцог д’Анжу се усмихна накриво.
— В случай, че променя намеренията си, нали?
— Е, въпреки обещанието, дадено на брат ви, вие ще ги промените, ако интересите ви го наложат, не е ли така?
— И още как, дявол да го вземе!
— Много добре. И тогава вашият пратеник ще бъде изпратен в Бастилията.
— Ние няма да му кажем защо отива, просто ще му дадем писмо.
— Напротив — възрази Бюси, — не му давайте писмо и му кажете.
— Но тогава никой няма да иска да се заеме с това поръчение.
— Е, стига!
— Ти познаваш ли някой, който би се заел с това?
— Да, познавам един.
