разходките му и досаждаха на Панург с разни глупости — един му предлага пасти, друг — бисквити, трети — макарони, както в миналите времена тези, които искали да спечелят разположението на Плутон, предлагали медени сладки на Цербер.
Панург им предоставяше пълна свобода на действие — той имаше отстъпчив характер. Той, който не изпадаше в екстаз, не трябваше да измисля проповеди, не трябваше да се грижи за друга репутация освен репутацията на инат, лентяй и сластолюбец, смяташе, че няма какво повече да иска и че е най-щастливото от всички магарета.
Приорът с нежност ги гледаше.
— Прост и кротък — казваше той, — тези добродетели са присъщи на силните.
Горанфло беше запомнил, че на латински „да“ е „ita“. Това много му помагаше — на всичко, което му казваха, той отговаряше ita с онзи самодоволен вид, който неизменно прави впечатление.
Поощрен от постоянното съгласие на Горанфло, приорът понякога му казваше:
— Вие твърде много работите, братко мой, това поражда печал във вашето сърце.
И Горанфло отговаряше на достопочтения Жозеф Фулон така, както понякога Шико отговаряше на негово величество Анри III:
— Кой знае?
— Може би нашите трапези са малко тежки за вас — добавяше приорът. — Не бихте ли желали да сменим брата магер? Вие знаете, скъпи братко, quoedam saturationes minus succedunt87.
— Ita — потвърждаваше Горанфло и с нов плам започваше да гали магарето.
— Прекалено много глезите вашия Панург, братко мой — казваше приорът, — може отново да ви обхване стремеж към странстване.
— О! — въздишаше Горанфло.
Честно казано, тъкмо спомените за пътешествието мъчат Горанфло. Той, приел първоначално своето изгнание от манастира като огромно нещастие, откри по-късно в това изгнание безбройни и неизвестни му дотогава радости, източник на които беше свободата.
И сега, в самия разгар на своето блаженство, той чувства, че жаждата за свободен живот яде като червей сърцето му — свободен живот заедно с Шико, веселия сътрапезник, с Шико, когото той обича, без сам да знае защо, може би защото от време на време шутът го смъмряше.
— Уви! — плахо забелязваше някой млад монах, наблюдаващ играта на чувствата по лицето на Горанфло. — Мисля, че сте прав, достопочтени приоре, пребиваването в манастира измъчва преподобния отец.
— Не че ме измъчва — казваше Горанфло, — но аз чувствам, че съм роден за живот в борба, за политически речи на площадите, за проповеди по улиците.
При тези думи очите на Горанфло пламват — той си спомня за омлетите на Шико, за анжуйското вино на метр Клод Бономе, за долната зала на „Рогът на изобилието“.
От вечерта на Лигата или по-точно от сутринта на следващия ден, когато Горанфло се върна в своя манастир, не му разрешаваха да излиза на улицата. Откакто кралят се обяви за глава на Съюза, лигистите бяха удвоили своята предпазливост.
Горанфло беше толкова простодушен, че и наум не би му дошло да се възползва от своето положение и да накара да му отворят вратата.
Бяха му казали:
— Братко, излизането е забранено.
И той не излизаше.
Нямаше повече съмнения за това, което ядеше отвътре Горанфло и му отравяше щастието на манастирския живот.
Затова, като видя, че неговата печал от ден на ден расте, една сутрин приорът му каза:
— Скъпи братко, никой няма право да потиска своето призвание. Вашето се състои в това да се сражавате за Христа. Тогава вървете и изпълнявайте мисията, възложена ви от Всевишния, само пазете скъпоценния си живот и се върнете обратно за великия ден.
— Какъв велик ден? — попита Горанфло радостен.
— Празника на Тялото Христово.
— Ita — произнесе монахът с извънредно умен вид. — Но — добави той, — дайте ми малко пари, за да мога, както се полага на християнин, да черпя вдъхновение в раздаването на милостиня.
Приорът бързо отиде за голямата кесия, която отвори пред Горанфло. Горанфло пъхна вътре шепата си.
— Ще видите каква полза ще донеса на манастира — каза той и прибра в огромния джоб на расото си това, което беше взел от кесията на приора.
— Имате ли текст за проповед, драги братко? — попита Жозеф Фулон.
— Разбира се.
— Поверете ми го.
— Разбира се, но само на вас.
Приорът дойде по-близо и изпълнен с внимание, се наведе към Горанфло.
— Слушайте.
— Слушам ви.
— Млатилката, която бие зърното, бие себе си — прошепна Горанфло.
— Забележително! Прекрасно! — извика приорът. И споделяйки на доверие възхищението на достопочтения Жозеф Фулон, присъстващите повториха след него: „Забележително! Прекрасно!“
— А сега мога ли да вървя, отче? — смирено попита Горанфло.
— Да, сине мой — възкликна почтеният абат, — вървете и следвайте пътя господен.
Горанфло се разпореди да оседлаят Панург, качи се върху него с помощта на двама мощни монаси и около седем часа вечерта излезе от манастира.
Това стана в деня, в който Сен-Люк се беше върнал в Париж. Градът беше развълнуван от получените от Анжу известия.
Горанфло мина по улица Сент-Етиен и едва завил надясно и отминал манастира на якобинците, Панург внезапно се разтрепери — нечия мощна ръка тежко се бе стоварила върху задницата му.
— Кой е там? — уплашено възкликна Горанфло.
— Приятел — отговори глас, който се стори познат на Горанфло. Много му се искаше да се обърне, но както моряците всеки път, когато излизат в морето, трябва да привикват краката си към страничното клатене, така и той винаги като сядаше на своето магаре, трябваше да загуби известно време, за да свикне да пази равновесие.
— Какво желаете?
— Благоволете, почтени братко — отговори гласът, — да ми покажете пътя към „Рогът на изобилието“.
— Господ да ме убие — извика Горанфло възторжено. — Но това е самият господин Шико.
— Същият — отговори гасконецът, — идвах при вас в манастира, мой скъпи братко, и видях, че вие излизате оттам. Известно време вървях след вас — боях се да не се издам, ако заговоря. Но сега, когато сме сами, аз съм на вашите услуги. Здравей, гладнико! Кълна се в светата утроба, ти май си отслабнал.
— А вие, господин Шико, според мен сте се позакръглили, честна дума.
— Мисля, че и двамата се ласкаем един друг.
— Какво носите, господин Шико? — заинтересува се монахът. — Товарът ви май е доста тежичък.
— Това е бутът на един елен, който отмъкнах от негово величество — отговори гасконецът, — ще го опечем.
— Скъпи господин Шико! — извика монахът. — А в другата ръка какво имате?
— Бутилка кипърско вино, което един крал изпрати на моя крал.
— Покажете де! — каза Горанфло.
— Това вино е точно по моя вкус, аз много го обичам — каза Шико и разгърна плаща си, — а ти, свети братко?
— О! О! — възкликна Горанфло, като видя двата неочаквани дара, и от възторг заподскача върху своя
