— Има неща обаче, за които не може да се говори в присъствието на господин графа — намеси се Гертруда, за да помогне на господарката си.
— Защо?
— По две причини.
— Какви?
— Първо, защото може да се каже нещо безинтересно за господин графа, и второ — може да е прекалено интересно за него.
— А към кое отнасяте това, което господин Реми каза на графинята?
— Към това, което е прекалено интересно за господин графа.
— Какво ви каза Реми, госпожо? Искам да зная.
— Казах, господин графе, че ако продължавате така, ще свършите, преди да сме изминали и една трета от пътя.
В зловещия отблясък на факлите можеше да се забележи как лицето на Монсоро стана бледо като на мъртвец.
Замислена и трепереща, Диана мълчеше.
— Той ви чака отзад — едва чуто й пошепна Реми. — Задръжте малко коня си. Той ще дойде.
Реми говореше толкова тихо, че Монсоро чу само шепот. Той направи усилие, отметна глава назад и видя яздещата зад него Диана.
— Още едно такова движение, графе, и не бих гарантирал, че раната няма да се отвори.
От известно време Диана беше станала храбра, любовта бе породила в нея дързост, която, както при всяка истински влюбена жена, далеч надхвърляше границите на разумното. Тя изостана и зачака.
В този момент Реми скочи от коня си, даде на Гертруда да държи юздата и се приближи до носилката, за да отвлече вниманието на болния.
— Да видим пулса ви — каза той. — Готов съм да се обзаложа, че имате температура.
След пет секунди Бюси беше до Диана.
Младите хора нямаха нужда от думи, за да се обяснят. За няколко секунди те застинаха в нежна прегръдка.
— Ето виждаш ли — пръв наруши мълчанието Бюси, — ти замина и аз вървя след теб.
— О, всички мои дни ще бъдат прекрасни, Бюси, а нощите ми изпълнени с покой, ако знам, че ти винаги си някъде край мен.
— Но през деня той ще ни види.
— Не, ти ще пътуваш на разстояние и само аз ще те виждам, мой Луи. На завоите, по върховете на хълмовете перото на твоята барета, твоето шалче, веещо се във въздуха, бродерията на твоя плащ ще разговарят с мен от твое име — те всички ще ми казват, че ме обичаш. Ако при залез слънце или в синята мъгла, спускаща се над долината, видя, че твоят мил призрак навежда глава и ми изпраща нежна целувка, ще бъда щастлива.
— Говори, говори още, моя любима Диана, ти сама не разбираш колко музика има в твоя нежен глас.
— Ако пътуваме нощем, а често ще бъде така, нали Реми му каза, че нощната прохлада е полезна за раните, ако пътуваме нощем, тогава като днес от време на време ще изоставам и ще мога да те прегърна, ще мога да изразя с кратко докосване на ръката всичко, което съм премислила през деня за теб.
— О, колко те обичам! Колко те обичам! — прошепна Бюси.
— Знаеш ли — каза Диана, — струва ми се, че нашите души са така тясно свързани, че въпреки разстоянието, което ни разделя, ние все едно ще бъдем щастливи, защото ще мислим един за друг.
— О, да! Но да те виждам, да те прегръщам, о, Диана, Диана!
Конете се допираха нежно един до друг, като разтърсваха украсените със сребро юзди, а влюбените се прегръщаха, забравили всичко на света.
Внезапно се раздаде глас, който ги накара да трепнат — Диана от страх, а Бюси — от гняв.
— Госпожо Диана — викаше този глас, — къде сте? Отговорете, госпожо Диана.
Този вик прониза въздуха като зловещо заклинание.
— Ах, това е той, аз съм сънувала. О, какъв чудесен сън и какво страшно събуждане.
— Чуй — възкликна Бюси, — чуй, Диана, ето че пак сме заедно. Кажи една дума и никой не ще може да те отнеме от мен. Да избягаме, Диана. Какво ни пречи да избягаме! Погледни, пред нас — простор, щастие, свобода! Една дума и ние ще заминем! Една дума и загубена за него, ти ще станеш моя навеки.
И младият човек нежно я задържа.
— А баща ми?
— Когато баронът разбере, че те обичам… — прошепна той.
— Какво говориш! — изтръгна се от Диана. — Та той е баща!
Тези думи отрезвиха Бюси.
— Нищо против волята ти, мила Диана — каза той, — заповядай, ще се подчиня.
— Чуй — каза Диана и протегна ръка, — нашата съдба е там. Да бъдем по-силни от демона, който ни преследва. От нищо не се бой и ще видиш мога ли да обичам.
— Боже мой, значи трябва да се разделим! — прошепна Бюси.
— Графиньо, графиньо! — крещеше гласът. — Отговорете или ще скоча от тази проклета носилка, та ако ще това да ми струва живота.
— Прощавай! — каза Диана. — Прощавай! Той ще направи това, което казва и ще се убие.
— Съжаляваш ли го?
— Ревнивец — с прелестно изражение и мила усмивка отговори тя.
И Бюси я пусна.
С два скока Диана настигна носилката. Графът беше почти в безсъзнание.
— Спрете — прошепна той, — спрете!
— Проклятие! — каза Реми. — Не спирайте! Той се е побъркал. Ако иска да се убива, да се убива.
И носилката продължи напред.
— Но кого викате? — попита Гертруда графа. — Госпожата е тук, до мен. Елате тук, госпожо, и му отговорете, графът сигурно бълнува.
— Ах! — каза останалият без сили Монсоро. — Къде бяхте?
— Къде мога да бъда, господине, ако не зад вас?
— До мен, госпожо, до мен. Не ме напускайте.
Диана нямаше вече предлог да остава назад. Тя знаеше, че Бюси язди зад нея. Ако нощта бъде лунна, тя ще може да го види.
Пристигнаха до мястото за почивка.
Монсоро почина няколко часа и пожела да продължат.
Той бързаше не да стигне в Париж, а да се отдалечи от Анжер.
От време на време описаната от нас по-горе сцена се повтаряше.
Реми тихичко мърмореше:
— Поне да пукне от яд, тогава лекарската чест би била спасена.
Но Монсоро не умря. Напротив, на десетия ден той пристигна в Париж, като се чувстваше много по- добре.
Наистина Одоен беше много добър лекар, по-добър, отколкото му се искаше на самия него.
За тези десет дни, през които продължи пътуването, със силата на любовта Диана успя да преодолее гордостта на Бюси.
Тя го убеди да се яви при Монсоро и да извлече всички изгоди от дружбата, в която графът го уверяваше.
Предлогът за визита беше много прост — здравето на графа.
Реми лекуваше съпруга и предаваше писъмца на съпругата му.
— Ескулап и Меркурий — казваше той — по съвместителство.
