— Ах, господарю — възкликна Сен-Люк и целуна ръка на краля, — най-после аз отново намирам своя любим господар.
— Да, но аз не те намирам — каза кралят, — или, във всеки случай, те намирам толкова отслабнал, мой бедни Сен-Люк, че не бих те познал, ако минеш покрай мен.
При тези думи се разнесе женски глас.
— Господарю — произнесе той, — да не се харесаш на ваше величество — това е такова нещастие!
Въпреки, че гласът беше нежен и почтителен, Анри трепна. Този глас му беше толкова неприятен, както на Август гръмотевиците.
— Госпожа дьо Сен-Люк! — прошепна той. — А! Наистина бях забравил…
Жана коленичи.
— Станете, госпожо — каза кралят, — аз обичам всичко, което носи името Сен-Люк.
Жана хвана ръката на краля и я поднесе към устните си.
Анри живо я отдръпна.
— По-смело — каза Шико на младата жена, — посмело, спечелете го на своя страна, вие сте достатъчно хубава за това, кълна се в светата утроба!
Но Анри обърна гръб на Жана, прегърна Сен-Люк през раменете и тръгна с него към покоите си.
— Е, какво — попита той, — мирът е сключен, нали, Сен-Люк?
— Кажете по-добре, господарю, помилването е дарено.
— Госпожо — каза Шико на застиналата в нерешителност Жана, — добрата жена не трябва да оставя мъжа си… особено когато мъжът й е в опасност.
И той подбутна Жана след краля и Сен-Люк.
Глава 33
Където става дума за двама важни герои в тази история, които читателят за известно време бе изгубил от погледа си
В нашата история има един герой или по-точно, двама герои, за чиито подвизи и деяния читателят има право да ни пита.
Със смирението на автор на старинен предговор ние бързаме да предотвратим тези въпроси, чиято важност е съвсем очевидна за нас.
Става дума преди всичко за якия монах с рунтави вежди, дебели, червени устни, големи ръце, широки рамене, дебела шия, която с увеличаването на неговите гърди и бузи се скъсяваше все повече.
Става дума и за едно магаре, едно много едро магаре с приятно закръглени и издути хълбоци.
Монахът с всеки изминал ден заприличваше на буре, подпряно на два дирека.
Магарето приличаше вече на детска люлка, поставена на четири вретена.
Първият живее в една от килиите на манастира „Света Женевиев“, където Всевишният го обсипва със своите милости.
Вторият обитава конюшните на същия манастир, където пред него винаги има пълна ясла.
Първият се обажда на името Горанфло.
Вторият би трябвало да се обажда на името Панург.
Двамата се наслаждават, във всеки случай в настоящия момент, на най-голямо благоденствие, за каквото може само да мечтае всяко магаре и всеки монах.
Монасите на манастира „Света Женевиев“ обкръжават своя знаменит събрат с грижи и така, както третостепенните божества са се грижили за орела на Юпитер, за пауна на Юнона и гълъба на Венера, светите братя угояват Панург в чест на неговия господар.
В кухнята на абатството не загасва огънят, в най-големи бокали се лее вино от най-прославените лозя на Бургундия.
Връща ли се мисионер от далечни краища, където е разпространявал Христовата вяра, пристига ли таен папски легат с индулгенции от негово светейшество, те непременно ще трябва да видят Горанфло — този единен образ на проповядващата и воинстващата църква, този монах, който владее и думите като свети Лука, и шпагата като свети Павел. Те виждат Горанфло в целия му блясък, тоест по време на пиршество. В една от масите беше направена вдлъбнатина за свещения му търбух и всички се преизпълват с благородна гордост, когато показват на светите пътешественици как Горанфло сам поглъща порция, която би стигнала за осем от най-ненаситните гърла в манастира.
И когато новопристигналият до насита се наслади на благоговейното съзерцание на това чудо, приорът молитвено събира ръце, издига очи към небето и казва:
— Какъв изключителен човек! Брат Горанфло не само обича добрата кухня, той е и много надарен човек. Вие виждате как се храни, нали? Но да бяхте чули неговата проповед, която той произнесе една нощ, проповед, в която той се принесе в жертва за тържеството на светата вяра. Тези уста говорят като устата на свети Йоан Златоуст и поглъщат като устата на Гаргантюа.
И все пак понякога, въпреки цялото това великолепие, по челото на Горанфло минава сянка — кокошките и пуйките от Ман напразно благоухаят пред неговите широки ноздри, малките стриди от Финландия, които като на шега поглъща с хиляди, остават в своите перлени черупки, бутилки с най- разнообразна форма остават пълни, макар да са отворени. Горанфло е мрачен, Горанфло не иска да яде, Горанфло мечтае.
Тогава из трапезарията се разнася шепот, че достойният монах пак е изпаднал в екстаз като свети Франциск или се е унесъл като света Тереза и общото възхищение се удвоява.
Това вече не е монах, това е светия, това даже не е светия, това е полубожество. Някои стигат до твърдението, че това е самият бог от плът и кръв.
— Шшт! — шепнат наоколо. — Да не нарушаваме виденията на брат Горанфло.
И всички почтително се разотиват.
Само приорът остава да чака онази минута, когато брат Горанфло ще покаже отново признак на живот. Тогава той се приближава до монаха, ласкаво го хваща за ръка и уважително заговаря с него. Горанфло вдига глава и гледа приора с безсмислен поглед.
Той се връща от онзи свят.
— С какво бяхте зает, достойни братко мой? — питаше приорът.
— Аз ли? — казваше Горанфло.
— Да, вие. Бяхте зает с нещо.
— Да, отче, съчинявах проповед.
— Като онази, с която така смело излязохте през нощта на светата Лига?
Всеки път, когато заговарят с него за тази проповед, Горанфло оплаква своята немощ.
— Да — въздъхва той, — от същия род. Ах, какво нещастие, че не я записах.
— Нима човек като вас, скъпи братко, има нужда да записва? Не, той говори по божие вдъхновение. Той отваря уста и тъй като словото божие е в него, устата му го изричат.
— Така ли мислите?
— Блажен е този, който се съмнява — отговаря приорът.
От време на време Горанфло, който разбираше, че положението задължава, подтикван при това от примера на своите предшественици, започваше наистина да обмисля проповед.
Какво сте вие Марк Тулий, Цезар, свети Григорий, свети Августин, свети Йероним и Тертулиан. С Горанфло започна възраждането на духовното красноречие. Rerum novus ordo nascitur86.
И също от време на време, след завършване на трапезата си или по средата на своя екстаз, Горанфло ставаше и сякаш подбутван от невидима ръка, отиваше право в конюшните. Идвайки тук, той с любов гледаше ревящия от удоволствие Панург, след това прекарваше тежката си длан по гъстата козина, в която неговите дебели пръсти почти се скриваха. Това е повече от удоволствие, това е щастие. Панург вече не се ограничаваше с рев, той започваше да се търкаля по земята.
Приорът и двама-трима висши манастирски служители обикновено съпровождаха Горанфло при
