— Кой знае? — каза Шико.

Кралят погледна този лаконичен господин.

— Не е изключено също така — каза Анри, като продължаваше да върви по галериите с несигурна походка, издаваща неговото вълнение, — не е изключено този господин да е дошъл да иска от мен възстановяването на всички свои земи, от които аз през цялото това време му удържах доходите. Може би това не е съвсем законно от моя страна, в края на краищата той не е извършил някакво подсъдно деяние.

— Кой знае?

— Ах — възкликна Анри, — какво непрекъснато повтаряш като папагал едно и също, да пукна дано. Омръзна ми вече с твоите безкрайни „кой знае“.

— Е, по дяволите! А ти какво си мислиш, че много ме забавляваш с твоите безкрайни въпроси?

— На въпросите трябва да се отговаря.

— А какво искаш да ти отговоря? Да не ме смяташ случайно за оракул на древните гърци? За Юпитер, Аполон или Манто85? По дяволите, ти ме изкарваш от търпение със своите глупави предположения.

— Господин Шико…

— Какво, господин Анри?

— Шико, приятелю мой, виждаш, че страдам, а ме обиждаш.

— Не страдайте, дявол да го вземе!

— Но всички ми изневеряват.

— Кой знае, кълна се в светата утроба! Кой знае?

Като се губеше в догадки, Анри слезе в своя кабинет, където потресаващото известие за връщането на Сен-Люк беше събрало всички придворни, сред които или по-точно, начело на които блестеше Крийон с пламтящ взор, червен нос и стърчащи мустаци, приличен на свиреп дог, готов за бой.

Сен-Люк беше там. Той виждаше навред заплашителни лица, чуваше как кипи наоколо възмущението, но не проявяваше по този повод никакво безпокойство.

И странна работа! Той беше довел със себе си жена си и я беше настанил на табуретката до бариерата пред кралското ложе.

Подпрял юмрук до бедрото си, той се разхождаше из стаята, като отвръщаше на любопитните и нахалниците със същите погледи, с каквито го гледаха те.

Някои от придворните горяха от желание да го блъснат с лакът, но от уважение към младата жена се държаха настрана и мълчаха. Бившият фаворит се разхождаше сред тази пустош и безмълвие.

Жана, скромно наметната с пътен плащ, чакаше, навела очи.

Сен-Люк, гордо заметнат с плаща си, също чакаше и неговото поведение показваше, че той по-скоро би предизвикал нахалниците, отколкото да се бои от тях.

И накрая, на свой ред придворните също чакаха. Преди да му хвърлят ръкавица, те искаха да разберат защо Сен-Люк е дошъл тук. Всеки един от тях би желал за себе си частица от онези милости, с които бе обсипван преди този бивш фаворит, затова те намираха неговото присъствие тук съвсем излишно.

С една дума, както виждате, когато се появи кралят, очакването на всички беше много напрегнато.

Анри беше възбуден и полагаше усилия да се разпали още повече — този запъхтян вид в повечето случаи представлява тъкмо онова, което е прието да се нарича кралско достойнство.

След Анри влезе Шико с израз на спокойно величие, какъвто би трябвало да има кралят на Франция и първо погледна да види как се държи Сен-Люк, което би трябвало да стори Анри III.

— А, господине, вие сте тук? — в движение възкликна кралят, без да обръща внимание на присъстващите, напомняйки с това бик на испанска арена — вместо хилядната тълпа той вижда само трептяща мъгла, а в дъгата от флагове различава само червения цвят.

— Да, господарю — като се поклони, просто и скромно отговори Сен-Люк.

Този отговор не трогна краля, това поведение, изпълнено със спокойствие и почтителност не събуди в неговата заслепена душа чувство на благоразумие и снизходителност, което би трябвало да предизвика съчетаването на собственото достойнство с уважението към другите. Кралят продължи, без да спира:

— Честно казано, вашата поява в Лувъра много ме учудва.

При тази груба нападка около краля и неговия фаворит се възцари мъртва тишина.

Такава тишина настава преди дуел на мястото между двама противници, чийто спор може да бъде решен само с кръв.

Сен-Люк я наруши пръв.

— Господарю — каза той с присъщото му изящество и без да показва ни най-малко вълнение от грубата проява на краля, — колкото до мене, то аз се учудвам само на едно — как сте могли при тези обстоятелства, в които се намира ваше величество, да не ме очаквате.

— Какво искате да кажете с това, господине? — попита Анри с истинска кралска гордост и като вдигна глава, си придаде онзи изключително достоен вид, който приемаше при особено тържествени случаи.

— Господарю — отговори Сен-Люк, — заплашва ви опасност, ваше величество.

— Опасност! — извикаха придворните.

— Да, господа, голяма, истинска, сериозна, такава опасност, когато кралят се нуждае от всичките си предани хора, от най-големите до най-малките. Убеден, че при опасност като тази, за която предупреждавам, ничия помощ не може да бъде излишна, аз дойдох, за да ви предложа моите скромни услуги.

— Аха — произнесе Шико. — Виждаш ли, сине мой, аз бях прав, като казвах: „Кой знае!“

Отначало Анри III не отговори нищо — той гледаше събралите се — всички имаха развълнуван и оскърбен вид. Но скоро кралят различи в погледите на придворните завистта, бушуваща в сърцата на повечето от тях.

Оттук той заключи, че Сен-Люк е извършил нещо такова, на което повечето от тях не са способни, тоест — нещо хубаво.

Но Анри III не искаше да се предаде толкова бързо.

— Господине — каза той, — вие само изпълнихте дълга си, защото ваше задължение е да ни служите.

— Всички поданици на краля са длъжни да му служат, зная това, господарю — отговори Сен-Люк, — но в наше време мнозина забравят да плащат дълговете си. Аз дойдох, господарю, за да платя своя, и съм щастлив, че ваше величество благоволява както и преди да ме смята свой длъжник.

Обезоръжен от тази неизменна кротост и покорност, Анри направи крачка към Сен-Люк.

— Значи — каза той — вие се връщате само по тези причини, които ни казахте, вие се връщате без поръчения от моя брат?

— Господарю — живо каза Сен-Люк, признателен за тона, с който кралят се обърна към него, понеже в гласа на неговия господар вече нямаше нито упрек, нито гняв, — върнах се просто, за да се върна, и препусках с всичка сила. А сега ваше величество можете да ме хвърлите след час в Бастилията, след два да ме екзекутирате, но аз ще съм изпълнил своя дълг. Господарю, Анжу гори, Тюрен всеки момент ще въстане, Гиен се надига, за да й протегне ръка. Монсеньор херцог д’Анжу подбужда Запада и Юга на Франция към метеж.

— И добре му помагат, нали? — възкликна кралят.

— Господарю — каза Сен-Люк, разбрал накъде клони кралят, — нито съветите, нито увещанията не спират херцога и въпреки цялата настойчивост на господин дьо Бюси, нищо не може да излекува вашия брат от страха, който му вдъхва ваше величество.

— А! — каза Анри. — Значи той трепери, този бунтовник?

И се усмихна под мустак.

— Господ да го убие! — възхити се Шико, като поглаждаше брадичката си. — Ето един ловък човек!

И като подбутна краля с лакът, каза:

— Дръпнете се, Анри, искам да стисна ръка на господин дьо Сен-Люк.

Примерът на Шико увлече краля. След като шутът поздрави пристигналия, Анри с нетърпелива крачка се приближи до своя бивш приятел и сложи ръка на рамото му.

— Добре дошли, Сен-Люк! — каза той.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату