Графиня дьо Монсоро

— Кой е той?

— Аз, монсеньор.

— Ти?

— Да, аз. На мен ми харесват трудните поръчения.

— Бюси, мили Бюси — извика херцогът, — ако направиш това, можеш да разчиташ на моята вечна признателност.

Бюси се усмихна, той познаваше границите на тази признателност, за която говореше негово височество. Херцогът реши, че Бюси се колебае.

— И ще ти дам десет хиляди екю за пътешествието — добави той.

— Какво говорите — каза Бюси, — имайте милост, нима за такова нещо се плаща?

— Значи заминавате?

— Заминавам.

— В Париж?

— В Париж.

— А кога?

— Когато ви е угодно, дявол да го вземе!

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Разбира се. Е?

— Ами…

— Днес вечерта, ако желаете, монсеньор.

— Храбри Бюси, мили Бюси, но ти наистина ли си съгласен?

— Дали съм съгласен? — повтори Бюси. — Но вие прекрасно знаете, монсеньор — за да ви услужа, бих влязъл и в огъня. Значи разбрахме се. Заминавам днес вечерта. А вие тук се веселете и получете от кралицата майка за мен някое хубавичко абатство.

— Вече помислих за това, приятелю.

— Тогава, довиждане, монсеньор!

— Прощавай, Бюси! Да, да не забравим едно нещо.

— Какво?

— Да се сбогуваш с майка ми.

— Ще имам честта.

И наистина Бюси, по-безгрижен, весел и жизнерадостен от ученик в междучасие, направи визита на Катерина и се приготви да замине веднага, щом получи сигнал от Меридор.

Наложи се да чака до следващата сутрин. Монсоро беше много отслабнал след изживените вълнения и сам дойде до заключението, че тази нощ трябва да почива.

Около седем часа същият коняр, който му беше занесъл писмото на Сен-Люк, сега донесе сигнала. Той съобщи на Бюси, че въпреки сълзите на стария барон и възраженията на Реми графът е тръгнал за Париж на носилка.

Диана, Реми и Гертруда го придружавали на коне. Носилката носели на ръце осем селяни, които щели да се сменят на всяка измината левга.

Бюси чакаше само това съобщение. Той скочи на коня, оседлан от вечерта, и препусна в същата посока.

Глава 32За това, в какво разположение на духа се намираше крал Анри III, когато господин дьо Сен-Люк се появи в двора

След заминаването на Катерина кралят, колкото и да разчиташе на пратеника в Анжу, кралят, повтаряме, мислеше само за това, как да се подготви за евентуална война с брат си.

Той от опит знаеше злия гений на династията Валоа. Беше му известно на какво е способен претендентът за трона — нов човек, излязъл срещу законния му притежател, тоест срещу човек скучен и преситен.

Той се забавляваше или по-скоро, скучаеше като Тиберий, съставяйки с Шико проскрипционни83 списъци, където в азбучен ред се записваха имената на всички, които не бяха изразили горещо желание да застанат на страната на краля.

С всеки изминал ден тези списъци ставаха все по-дълги и по-дълги. И всеки ден кралят вписваше в тях името на господин дьо Сен-Люк, на „С“ и на „Л“ — тоест вместо веднъж — два пъти.

Това беше обяснимо — гневът на краля срещу бившия фаворит непрекъснато се подклаждаше от придворните клюки, коварните намеци на неговите приближени и техните сурови изобличителни речи по адрес на съпруга на Жана дьо Косе, чието бягство в Анжу от момента, когато там избяга и херцогът, би трябвало да се смята за измяна.

И наистина, нима не беше невъзможно Сен-Люк да е заминал за Анжу като квартириер84 на херцог д’Анжу, за да подготви апартаментите му в Анжер?

Сред цялата тази суматоха, блъсканица и вълнения Шико, който подстрекаваше миньоните да острят кинжалите и рапирите си, за да колят и секат враговете на най-християнското величество, Шико, повтаряме ние, представляваше великолепно зрелище.

Толкова по-великолепно, защото, правейки се на муха, която бръмчи около рогата на вола, той играеше в действителност много по-важна роля.

Полека-лека Шико, така да се каже, човек по човек, събираше войска за своя господар.

И ето една вечер, когато кралят вечеряше с кралицата — в опасни политически моменти той винаги изпитваше особено влечение към нейната компания, пък и бягството на Франсоа естествено беше сближило Анри със съпругата му, влезе Шико, разперил ръце и крака като смешник, закачен на конци.

— Уф! — произнесе той.

— Какво има? — каза кралят.

— Господин дьо Сен-Люк — каза Шико.

— Господин дьо Сен-Люк? — възкликна негово величество.

— Да.

— В Париж?

— Да.

— В Лувъра?

— Да.

След това тройно потвърждение кралят стана от масата целият червен и треперещ. Трудно беше да се разбере какви чувства го вълнуват.

— Моля за извинение — обърна се той към кралицата, изтри мустаците си със салфетката и я хвърли на креслото, — но това са важни държавни дела и не се отнасят до жените.

— Да — каза Шико басово, — това са държавни дела.

Кралицата искаше да стане от масата, за да излезе и да не пречи на краля.

— Не, госпожо — спря я Анри, — не ставайте, моля, аз ще отида в кабинета.

— О, господарю — каза кралицата с онази нежна загриженост, която тя винаги проявяваше към своя неблагодарен съпруг, — само не се ядосвайте, моля ви.

— Както бог реши — отговори Анри, без да забележи лукавия вид, с който Шико засукваше мустака си.

Анри бързо излезе от стаята, Шико го последва. Щом излязоха, Анри развълнувано попита:

— Защо е дошъл тук този изменник?

— Кой знае? — отговори Шико.

— Сигурен съм, че идва като представител на щатите Анжу. Идва като пратеник на брат ми. Обичайният път на метежниците — тези размирници ловят в неспокойна, мътна вода всякакви блага — подло, но затова пък изгодно. Отначало временни и нетрайни, тези блага постепенно стават за тях вечни и сигурни, Сен-Люк е разбрал за метежа и го използва като щит, за да дойде и да ме оскърбява.