Графиня дьо Монсоро

Това беше Реми. Верен докрай на лекарския си дълг, тъкмо той направи това благоразумно предупреждение.

При двора бързо идват на себе си след неприятни сюрпризи, поне външно. Херцог д’Анжу се овладя и изобрази на лицето си усмивка.

— О, мой скъпи графе — възкликна той, — каква радостна изненада! Помислете само, казаха ни, че сте умрял!

— Заповядайте насам, монсеньор — отговори раненият, — заповядайте насам, за да мога да целуна ръка на ваше височество. Благодарение на бога аз не само не съм умрял, но се надявам в най-скоро време да оздравея, за да ви служа с още по-голямо усърдие и вярност отпреди.

Колкото до Бюси, който не беше нито принц, нито съпруг и не заемаше нито едно от тези обществени положения, при които лицемерието е първа необходимост, той чувстваше, че студена пот струи по слепоочията му и не смееше да погледне Диана.

За него беше непоносимо да вижда това за втори път загубено съкровище толкова близо до неговия собственик.

— А вие, господин дьо Бюси — каза Монсоро, — вие, който идвате с негово височество, приемете моята най-дълбока благодарност, защото всъщност на вас дължа живота си.

— Тоест, как на мен? — изломоти Бюси, който помисли, че графът му се подиграва.

— Разбира се, не непосредствено на вас, но от това моята благодарност не става по-малка, защото ето го моя спасител — отговори Монсоро и посочи Реми, който беше вдигнал ръце към небето с горещото желание да се провали вдън земя, — нему моите приятели дължат това, че още разполагат с мен.

И графът най-възторжено разказа за грижите и самоотвержеността на Одоен, за неговото майсторство, без да обръща внимание на знаците за мълчание, които му правеше младият доктор, смятайки ги за грижа на медик за неговото здраве.

Херцогът смръщи вежди. Бюси погледна Реми с израз, внушаващ страх.

Бедният момък, скрил се зад Монсоро, само разтвори ръце, сякаш искаше да каже: „Уви! Това съвсем не е моя вина.“

— Впрочем — продължи графът, — разбрах, че Реми и вас е намерил веднъж умиращ, както намери мен. Това ни свързва един с друг. Разчитайте на моята дружба, господин дьо Бюси. Когато Монсоро обича, той обича силно, вярно, ако възненавиди, ненавижда също с цялото си сърце.

На Бюси му се стори, че мълнията, блеснала при тези думи във възбудения поглед на графа, беше адресирана към херцог д’Анжу.

Херцогът не забеляза нищо.

— Е, да вървим — каза той, като скочи от коня и предложи ръка на Диана. — Благоволете, прекрасна Диана, да ни приемете в този дом, който мислехме, че ще заварим в траур, но, който, напротив, продължава да бъде обител на благоденствие и радост. А вие, Монсоро, почивайте, ранените трябва да почиват.

— Монсеньор — възрази графът, — никой не ще може да каже, че при жив Монсоро някой друг ви е приемал в неговия дом. Моите хора ще ме носят и аз ще ви следвам навсякъде.

За момент изглеждаше, че херцогът отгатна истинската мисъл на графа, защото пусна ръката на Диана.

Монсоро си пое дъх.

Бюси се приближи до Диана и Монсоро им се усмихна. Бюси хвана ръката на Диана и Монсоро се усмихна още веднъж.

— Колко големи промени, господин дьо Бюси — шепнешком каза Диана.

— Уви! — прошепна Бюси. — Само да не станат по-големи.

От само себе си се разбира, че баронът прие херцога и съпровождащите го благородници с цялата пищност на старинното гостоприемство.

Глава 31За неудобството от прекалено широките носилки и прекалено тесните врати

Бюси не се отделяше от Диана. Благодушната усмивка на Монсоро предоставяше на младия човек свобода, но той внимаваше да не злоупотреби с нея.

С ревнивците работата е такава — защитавайки своята собственост, те не знаят жалост, но затова и бракониерите не ги щадят, ако са попаднали вече в техните владения.

— Госпожо — каза Бюси на Диана, — наистина аз съм най-нещастният от всички хора. При известието за смъртта на графа аз посъветвах принца да се помири с майка си и да се върне в Париж. Той се съгласи, а вие, оказва се, оставате в Анжу.

— О, Луи! — отговори младата жена, стискайки с нежните си пръстчета ръката на Бюси. — И вие смеете да твърдите, че сме нещастни? Толкова чудесни дни и толкова неописуеми радости, споменът за които кара сърцето да бие като лудо. Нима забравихте за тях?

— Нищо не съм забравил, госпожо, напротив, твърде добре помня, и затова, губейки това щастие, се чувствам достоен за съжаление. Разберете колко ще страдам, госпожо, ако трябва да се върна в Париж и да се намирам на сто левги от вас! Сърцето ми се разкъсва, Диана, и аз ставам страхливец.

Диана погледна Бюси. Неговият взор бе изпълнен е такава скръб, че младата жена наведе глава и се замисли.

Бюси чакаше, устремил към нея умоляващ поглед и събрал молитвено ръце.

— Добре — каза Диана, — вие ще отидете в Париж — и аз също.

— Как? — възкликна младият човек. — Ще оставите господин дьо Монсоро?

— Аз бих го оставила — отговори Диана, — но той няма да ме остави. Не, повярвайте ми, Луи, по-добре е той да тръгне с нас.

— Но той е ранен, невъзможно е.

— Той ще замине, уверявам ви.

И веднага тя пусна ръката на Бюси и се приближи до принца. В много лошо разположение на духа принцът отговаряше нещо на граф дьо Монсоро, до носилката на графа стояха и Рибейрак, Антраге и Ливаро.

Графът видя Диана и челото му се проясни, но това състояние на покой беше мимолетно, то проблясна като слънчев лъч между две бури.

Диана се приближи до херцога и графът се намръщи.

— Монсеньор — каза тя с пленителна усмивка, — казват, че ваше величество много обича цветята. Елате, ще ви покажа най-прекрасните цветя в цялата област.

Франсоа галантно й предложи ръка.

— Къде водите монсеньора, госпожо? — обезпокоено попита Монсоро.

— В оранжерията, господине.

— А — произнесе Монсоро, — е, добре, така да е, носете ме в оранжерията.

„Честна дума — каза си Реми, — струва ми се, че направих добре, като не го убих. Благодаря на бога! Той самичък прекрасно ще се убие.“

Диана се усмихна на Бюси с усмивка, обещаваща чудеса.

— Само нека господин дьо Монсоро — прошепна му тя — да не знае, че вие заминавате от Анжу, за другото аз ще се погрижа.

— Добре — отговори Бюси.

И той се приближи до принца в момента, когато носилката изчезна сред дърветата.

— Монсеньор — каза той, — внимавайте да не се изпуснете. Монсоро не трябва да знае, че се готвим да се помиряваме.

— Защо?

— Защото, за да завоюва признанието на кралицата майка, той може да я предупреди за нашите намерения и нейно величество, знаейки, че решението ни е взето, може да не бъде толкова щедра с нас.

— Ти си прав — каза херцогът, — значи ти му нямаш доверие?

— Не, не, честна дума! Наистина са го проболи в гърдите с шпага. Този глупак Реми, който го спаси,