бегач така, че на Панург му се подкосиха краката… — О! О!
От радост монахът вдигна ръце към небето и с глас, от който затрепериха стъклата на прозорците от двете страни на улицата, запя, а Панург му заприглася с рева си:
За първи път от цял месец насам Горанфло пееше.
Глава 34
За това, как тримата главни герои пътуваха от Меридор до Париж
Да оставим двамата приятели да влязат в кръчмата „Рогът на изобилието“, където, както си спомняте, Шико винаги водеше монаха от съображения, чиято важност Горанфло дори не подозираше, и да се върнем при господин дьо Монсоро, който пътуваше на носилка от Меридор за Париж, и при Бюси, напуснал Анжер с намерението да върви по същия път.
Един ездач на добър кон не само може лесно да настигне пътуващи пеша хора, но рискува и да ги надмине.
Така стана и с Бюси.
Беше краят на май и беше много топло, особено по пладне.
По тази причина граф дьо Монсоро заповяда да спрат за почивка в малка горичка край пътя. И тъй като му се искаше херцог д’Анжу да разбере за неговото заминаване колкото може по-късно, накара всички, които пътуваха с него, да навлязат навътре в храстите, за да изчакат там най-горещото време. Единият от конете беше натоварен с храна и следователно можеха да закусят, без да прибягват до услугите на някоя странноприемница.
Точно в този момент Бюси мина покрай пътешествениците.
Разбира се, той се осведомяваше по пътя не са ли виждали коне, конници и селяни с носилка.
До село Дюртал той получаваше най-точни и задоволителни сведения. Затова беше сигурен, че Диана е пред него. Той пусна коня си ходом и на всеки хълм се повдигаше на стремената, за да види отпред малкия отряд, по чиито следи вървеше.
Най-неочаквано за младия човек обаче той престана да получава сведения. Хората, които срещаше по пътя, не бяха видели никого и когато стигна до Ла Флеш, той вече беше убеден, че изпреварва, а не изостава.
Тогава той си спомни за горичката, покрай която беше минал, и разбра защо конят му, като влязоха в нея, изцвили и започна да души въздуха със своите димящи ноздри.
Бюси веднага взе решение — спря пред най-лошата на вид кръчма и убедил се, че конят му няма нужда от нищо — той се грижеше повече за коня си, чиито сили трябваше да се пазят, отколкото за себе си, седна до прозореца, като се закри с някакъв парцал, заменящ пердето тук.
Бюси си хареса това прилично на вертеп място само защото то беше разположено срещу най-добрата в града странноприемница, където, предполагаше той, несъмнено щеше да спре Монсоро.
Младият човек беше предвидил точно. Към четири часа пред вратата на странноприемницата пристигна и целият отряд. Ако трябва да говорим за главните персонажи в него, той се състоеше от графа, графинята, Реми и Гертруда, но имаше и статисти — осем носачи, които се сменяха на всеки пет левги.
Беше изпратен човек да подготви замяна на тези носачи.
Монсоро ревнуваше прекалено много, за да не бъде щедър, затова, въпреки необичайния начин на придвижване, пътешествието минаваше без препятствия и бавене.
Главните персонажи един след друг влязоха в странноприемницата. Диана вървеше последна и на Бюси му се стори, че тя неспокойно се оглежда наоколо. Първият му подтик беше да погледне през прозореца, но той има мъжеството да сдържи своя порив. Непредпазливостта би могла да ги погуби.
Стъмни се. Бюси се надяваше, че вечерта ще излезе Реми или Диана ще се покаже на някой от прозорците. Той се уви в плаща си и зае наблюдателен пост на улицата.
След пет минути до вратата се приближиха осем души. четирима от тях влязоха в странноприемницата.
„О! — каза си Бюси. — Нима ще пътуват и през нощта? Това би било чудесно от страна на господин дьо Монсоро.“
И наистина всичко потвърждаваше неговото предположение — нощта беше тиха, небето обсипано със звезди, духаше лек ароматен ветрец, като дихание на обновената земя.
От двора на странноприемницата се показа първо носилката.
След това се появиха на коне Диана, Реми и Гертруда.
Диана пак се огледа внимателно наоколо, но графът я повика веднага и тя трябваше да се приближи до носилката.
Четиримата резервни носачи запалиха факли и застанаха от двете страни на пътя.
— Отлично — каза си Бюси, — и аз да бях подготвял този поход, не бих могъл да измисля нищо по- добро.
И се върна в кръчмата, оседла коня си и тръгна след тях.
Този път нямаше опасност да сбърка пътя или да изгуби от погледа си отряда — горящите факли ясно показваха пътя, по който вървеше Монсоро.
Графът държеше Диана всяка секунда да е до него.
Посещението на оранжерията беше предмет на безкрайни натяквания и язвителни въпроси.
Реми и Гертруда бяха сърдити един на друг или но-точно, Реми мечтаеше, а Гертруда се цупеше. Това беше просто обяснимо — откакто Диана обикна Бюси, Реми не виждаше вече необходимост да обича Гертруда.
И така отрядът вървеше напред, едните се препираха, другите се цупеха, когато Бюси, който следваше кавалкадата на такова разстояние, че да не го забележат, реши да привлече вниманието на Реми и свирна със сребърната свирка, с която обикновено викаше слугите си в своя дворец на улица Гренел-Сент- Оноре.
Звукът й бе рязък и силен.
Когато се разнасяше от единия до другия край на дома, се отзоваваха и хора, и животни, и птици.
Ние казваме: и животни, и птици, защото Бюси като всички силни мъже обичаше да дресира ловни кучета, да обяздва непокорни коне и да обучава диви соколи.
При звука й безпокойство обхващаше всички — кучетата в кучкарника, конете в конюшнята, соколите в клетките.
Реми веднага я позна. Диана трепна и погледна младия лекар, той кимна утвърдително.
След това се приближи от лявата страна до Диана и прошепна:
— Той е.
— Какво има? — попита Монсоро. — Кой говори с вас, госпожо?
— С мен? Никой, господине.
— Как така никой? Видях сянка до вас и чух глас.
— Този глас — каза Диана — е на господин Реми. И от него ли ме ревнувате?
— Не. Но обичам да говорят високо. Това ме успокоява.
