Що се отнася до Шико, уморил се да размахва камшика и огладнял от това необичайно физическо упражнение, към което го бе подтикнал кралят, след Монмартърските порти той се измъкна незабелязано от процесията и заедно със своя приятел, брат Горанфло, същия онзи монах от манастира „Света Женевиев“, който искаше да изповяда Бюси, кривна в градинката на една гостилничка, ползваща се със завидна слава. Там приятелите изпиха изрядно количество бутилки ароматно вино и похапнаха дива патица, убита в блатата на Гранж-Бателиер. След това, дочакал завръщането на процесията, Шико отново зае своето място в редовете на каещите се и се върна в Лувъра, като с преогромно усърдие бичуваше безразборно всички, които му попаднеха подръка — и кавалерите, и дамите: на неговия език това се наричаше: „Да се раздава пълно опрощение на греховете.“
На мръкване кралят се почувства гладен и изтощен от дългото ходене бос по снега и бесните камшични удари. Той заповяда да му поднесат постна вечеря, да му сложат компреси върху раменете, да запалят буен огън в камината и да навестят Сен-Люк. Последният изглеждаше съвсем здрав и весел.
Кралят се беше коренно променил от предишния ден. Сега той мислеше само за тленността на всичко земно, за покаянието и смъртта.
— Ах! — въздъхна той с израз на дълбоко разочарован човек. — Господ е прав, като прави нашето съществувание толкова горчиво и тягостно.
— Но защо, ваше величество? — попита го Сен-Люк.
— Защото, след като се умори от тегобите в живота, човек престава да се бои от смъртта и дори започва да я желае.
— Моля ваше величество да ме извини — възрази Сен-Люк, — говорете само за себе си, аз съвсем не жадувам смъртта. Ни най-малко.
— Чуй ме, Сен-Люк — поклати съкрушено глава кралят, — ще постъпиш правилно, ако последваш съвета ми, нещо повече — моя пример.
— С преголямо удоволствие, ваше величество, стига вашият пример да ми хареса.
— Искаш ли, аз ще оставя короната, а ти — жена си, и ние двамата ще се затворим в някоя обител? Имам разрешението на нашия светейши отец. Утре ще се подстрижем за калугери и аз ще се наричам брат Анри…
— Простете ми, ваше величество, но вие не държите на своята корона, тя ви е дошла до гуша, нещата с моята жена стоят по-иначе — тя ми е скъпа, ами че аз изобщо не я познавам. Затова не мога да приема вашето предложение.
— Ох, ох — завъздиша Анри, — изглежда, ти не си вече така болен или създаваш такова впечатление?
— Вярно е, ваше величество, чувствам се много по-добре. Духът ми е спокоен, а сърцето изпълнено с радост. И изпитвам безумно влечение към щастие и наслаждения.
— Бедни ми Сен-Люк! — въздъхна кралят и прилепи длани като за молитва.
— Вчера трябваше да се обърнете към мен с вашите предложения, ваше величество. О, вчера аз бях капризен и мрачен страдалец. За най-малката дреболия бях склонен да се хвърля в някой кладенец. Но тази вечер всичко ми изглежда съвсем различно, прекрасно прекарах нощта и отлично — деня. Кълна се в Христовото разпятие! Да пребъде животът с всичките му утехи!
— Какво все споменаваш името господне, богохулнико?
— Нима се клех в Христа, ваше величество? Възможно. Но имаше време, когато и вие отправяхте такива клетви, ако не ме лъже паметта.
— Кълнях се, Сен-Люк, но от днес нататък не се кълна.
— Е, това аз не мога да кажа за себе си. Ще споменавам името господне по-рядко, това е единственото, което мога да обещая. Пък и Господ бог е добър и милостив към нас, грешниците, когато греховете ни са плод на човешките слабости.
— Мислиш ли, че бог ще ми прости?
— О, за вас, ваше величество, не мога да кажа, говоря само за себе си, за вашия покорен слуга. Чумата да ме тръшне! Вие, вие грешахте по кралски, а аз грешах като жалък любител, като частно лице. Надявам се, че на Страшния съд Господ ще държи в ръцете си различни везни с различни теглилки.
Кралят въздъхна дълбоко и зашепна „Confiteor“8, като се удряше в гърдите при думите „mea culpa“9.
— Сен-Люк — попита той, — кажи най-сетне, не искаш ли да прекараш нощта в моята спалня?
— Зависи от това, с какво ще се занимаваме в спалнята на ваше величество — отвърна Сен-Люк.
— Ще запалим всички свещи, аз ще легна, а ти ще отправяш молитви към светците.
— Покорно благодаря, ваше величество.
— Отказваш ли се?
— Такова прекарване на времето не ме съблазнява.
— Ти ме изоставяш в беда, Сен-Люк, ти ме изоставяш!
— Не. Не ви изоставям. Ни най-малко!
— Вярно ли?
— Ако така ви е угодно!
— Разбира се, че ми е угодно.
— Но при едно условие sine qua non10.
— Какво е то?
— Нека ваше величество заповяда да сложат трапеза, да събере всички придворни и славно да потанцуваме, ей богу.
— Сен-Люк, Сен-Люк! — изохка кралят, обзет от ужас.
— А защо не? — каза Сен-Люк. — Искам да се позабавлявам тази вечер. А вие, ваше величество, нямате ли желание да пийнете и да се повеселите?
Но Анри не го удостои с отговор. Духът му, винаги толкова жизнерадостен и бодър, все повече и повече се омрачаваше, сякаш той се бореше с някаква гнетяща го тайна мисъл. Така някоя птица, към крачето на която е вързано парче олово, не може да излети и напразно размахва крила.
— Сен-Люк — произнесе накрая кралят с гробовен глас, — имаш ли сънища?
— Да, ваше величество, и доста често.
— Вярваш ли в сънищата?
— От благоразумие.
— Как да го разбирам?
— Много просто. Сънищата успокояват, утешават ни в житейските горести. Така например тази нощ сънувах превъзходен сън.
— Какъв, разкажи!
— Сънувах, че моята жена…
— Все за жена си ли мислиш, Сен-Люк?
— Повече от всеки друг път.
— Ах! — съкрушено произнесе кралят и извърна очи към тавана.
— Сънувах — продължи Сен-Люк, — че моята жена, запазила прекрасното си лице, защото, ваше величество, жена ми е красавица…
— Уви, да — каза кралят. — Ева също е била красавица, нещастен грешнико, ала Ева е погубила всички нас.
— А, ето защо сте толкова зле настроен към жена ми. Но да се върнем към съня ми, ваше величество.
— Аз — каза кралят — също имах знаменателен сън…
— И така, моята жена, запазила прекрасното си лице, е придобила крила и тяло на птица, благодарение на което е прелетяла над стените на Лувъра и с нежен писък притиска главица до стъклото на моя прозорец, а аз разбирам, че с този писък тя иска да ми каже: „Отвори ми прозореца, Сен-Люк, отвори ми, мой скъпи съпруже!“
— И ти отвори ли й? — попита кралят, намиращ се на границата на пълното отчаяние.
— Че как иначе? — възкликна Сен-Люк. — Спуснах се презглава да й отворя.
— Суетен човек си ти.
