— И нашибах тялото си, както и телата на моите любимци с камшик.
— Прекрасно! И това ли е всичко?
— Как така дали е всичко? А ти сам какво мислиш, Шико? Този път те питам не като шут, а като разумен човек, като приятел.
— Ах, ваше величество — сериозно отвърна Шико, — струва ми се, че това е било кошмар.
— Така ли мислиш?
— Всичко това ти се е присънило и сънят ти няма да се повтори, ако не си пълниш главата с подобни дивотии.
— Сън ли? — каза Анри и поклати недоверчиво глава. — Не, не. Вече се бях събудил, залагам главата си, Шико.
— Ти си спал, Анри.
— Ни най-малко, очите ми бяха широко разтворени.
— Случва се, и аз спя с отворени очи.
— Но аз можах да видя със собствените си очи, а това е невъзможно, когато наистина спиш.
— И какво можа да видиш?
— Видях лунна светлина от прозорците и зловещия блясък на аметист върху дръжката на моята шпага, на същото това място, където седиш сега, Шико.
— А светилникът, какво стана с него?
— Той угасна.
— Сън, любезни ми, чисто и просто сън.
— Защо не ми вярваш, Шико? Нима не си чувал, че Господ говори с кралете всеки път, когато се кани да извърши на земята някакви грандиозни промени?
— Да, той говори е тях, това е истина — каза Шико, — но с такъв тих глас, че те никога не го чуват.
— Но защо не искаш да ми повярваш?
— Защото си чул всичко много добре.
— Така да бъде. А знаеш ли защо те накарах сега да останеш? — запита го кралят.
— Дявол знае! — отвърна Шико.
— За да чуеш и ти самият, какво ще каже гласът.
— Не, ами за това, че ако реша да повторя, което чуя, хората да кажат — Шико дрънка глупости, Шико е пълна нула, нищожество, един безумец, и каквото и да говори на първия срещнат, все едно никой няма да му повярва. Не е замислено зле, сине мой.
— А защо не допускате, приятелю мой — каза кралят, — че ви поверявам тази тайна, осланяйки се на вашата изпитана преданост?
— Ех, не лъжи, Анри, нали ако гласът се появи, ще те упрекне за тази лъжа? А ти и тъй си затънал в грехове до гуша. Но да бъде твоето: приемам предложението ти. С удоволствие ще послушам гласа божи, може пък да каже нещичко и за мене.
— А какво да правим дотогава?
— Ще легнем да спим, сине мой.
— Но ако…
— Никакви „ако“.
— И все пак.
— Не мислиш ли, че ако ще стоим така, няма да попречим на гласа господен да заговори? Кралят надхвърля по ръст поданиците си само с големината на короната си, а когато главата ти е непокрита, повярвай ми, Анри, ти си на ръст колкото и всички останали, че дори по-нисък от някои.
— Добре — съгласи се кралят, — значи оставаш с мен?
— Споразумяхме се.
— Дадено, аз си лягам.
— Отлично!
— Но ти няма да легнеш, нали?
— И не мисля.
— Ще си сваля само камизола.
— Както намериш за добре.
— Панталоните няма да свалям.
— Правилна предпазна мярка.
— А ти?
— Аз ще остана в това кресло.
— Няма ли да заспиш?
— За това не гарантирам. Сънят, както и страхът, сине мой, не зависят от нашата воля.
— Но поне се постарай да не заспиш.
— Успокой се, ще се пощипвам от време на време! Впрочем гласът ще ме разбуди.
— Не се шегувай с гласа — предупреди го Анри, който вече поставяше крака си върху постелята, но мигом го свали обратно на пода.
— Е, хайде — каза Шико. — Да не чакаш аз да те сложа в леглото?
Кралят въздъхна, огледа тревожно всички ъгли и кьошенца в стаята и треперейки с цялото си тяло, се пъхна под завивката.
— Да — каза Шико, — сега е моят ред.
И се изтегна в креслото, като се обгради от всички страни с възглавници и възглавнички.
— Е, как се чувствате, ваше величество?
— Добре — отзова се кралят. — А ти?
— Отлично. Лека нощ, Анри.
— Лека нощ, Шико, само гледай да не заспиш.
— Чумата да ме тръшне! Не се и каня — каза Шико и широко се прозя.
И двамата затвориха очи, кралят — за да се престори на заспал, а Шико — наистина да заспи.
Глава 9
За това, как гласът господен се излъга и разговаря с Шико, въобразил си, че говори с негово величество
Близо десетина минути кралят и Шико лежаха в пълно мълчание почти без да помръднат. Но изведнъж Анри потръпна като ужилен, рязко се надигна на лакти и седна в постелята.
Това раздвижване на краля и вдигнатият от него шум измъкнаха Шико от състоянието на сладката дрямка, предхождаща съня, и той също зае седнало положение.
Кралят и шутът се спогледаха с пламтящи очи.
— Какво има? — тихо попита Шико.
— Същият полъх — още по-тихо отвърна кралят. — Ето, пак.
В този миг една от свещите в ръката на златния сатир угасна, след нея втора, трета и, накрая, четвъртата и последна.
— Охо! — каза Шико. — Бива си го ветрецът.
Не успя да завърши последната дума, когато светилникът на свой ред угасна и сега стаята бе осветявана само от последните отблясъци на огъня, догарящ в камината.
— Горещо — промърмори Шико и се измъкна от креслото.
— Сега той ще заговори — простена кралят и скри глава под завивката. — Сега ще заговори.
— Ще го чуем — каза Шико.
И наистина в спалнята се разнесе дрезгав и от време на време изсвирващ глас, който излизаше сякаш някъде от прохода между стената и леглото на краля.
— Закоравял грешнико, тук ли си?
— Да, да, господи — отзова се Анри с тракащи зъби.
— Охо! — каза Шико. — Ама че простуден глас. Нима и на небесата може да хванеш хрема? Но все едно
