— Да — каза той, — ти си ми приятел, единственият ми приятел.
— Впрочем в абатство Валансо мястото на игумена е свободно — вметна Шико.
— Чуй ме, Шико, умееш ли да пазиш тайна?
— Няма игумен и в абатство Питивиер, а там пекат чудесни баници с чучулиги.
— Като оставим твоите шутовщини — продължи кралят, — ти си смел човек.
— Тогава защо ми е абатство, дай ми по-добре полк.
— И дори можеш да дадеш разумен съвет.
— В такъв случай не ми трябва твоят полк, назначи ме за съветник. Ах, не, размислих. По-добре полк или абатство. Не искам да бъда съветник. Тогава ще бъда принуден във всичко да се съгласявам с краля.
— Замълчете, Шико, замълчете, наближава часът, ужасният час.
— Какво пак ви прихвана? — попита Шико.
— Ще видите и ще чуете.
— Какво ще видя? Какво ще чуя?
— Почакайте малко и ще разберете всичко, всичко, което искате да знаете. Потърпете.
— Не, не, за нищо на света не ще остана да чакам. И що за бясна бълха е ухапала баща ти и майка ти през оная злощастна нощ, когато са решили да те заченат?!
— Шико, храбър човек ли си ти?
— Да, и се гордея с това. Но няма да подлагам храбростта си на такова изпитание. Продъни се, нечиста сила! Ако кралят на Франция и на Полша крещи нощем, и то толкова силно, че вдига на крака целия Лувър, какво мога да направя? Аз съм малък човек й мога да опозоря дори твоята спалня. Прощавай, Анри, извикай своите капитани, швейцарци, стражи и аркебузци, а на мен ми позволи да се измъкна на свобода. По дяволите невидимата гибел! По дяволите неизвестната опасност!
— Заповядвам ви да останете — властно произнесе кралят.
— Кълна се в честта си! Ама че забавен монарх, иска да заповядва на страха. Нали ти казвам, че се страхувам. Хора! На помощ!
И Шико скочи върху масата, за да заеме предварително удобна позиция, в случай че се появи някаква опасност.
— Е, шуте, така да бъде, щом иначе няма да замълчиш, ще трябва всичко да ти разкажа.
— Аха — потри ръце Шико. Той предпазливо слезе от масата и измъкна дългата си шпага. — Голямо нещо е да знаеш нещата предварително. Ей сега ще разнищим всичко за миг. Е, разказвай, разказвай, сине мой. Както личи, тук се е завъдил крокодил, познах ли? Продъни се, нечиста сила! Шпагата ми е добра, всяка седмица режа с острието й мазолите си, а те са донемайкъде корави.
И Шико се разположи удобно в голямото кресло, като постави пред себе си извадената шпага; краката му се обвиха около нея като две змии — символ на мира — около жезъла на Меркурий.
— Нощес — започна Анри — спях…
— Аз също — забеляза Шико.
— И изведнъж усетих по лицето си някакъв полъх…
— Това е крокодилът, той е огладнял и е излизвал помадата от тебе.
— В полусън почувствах как космите на брадата ми настръхнаха от страх.
— Ах, ти ме караш да треперя — сгуши се Шико в креслото, подпря брадичка върху дръжката на шпагата си.
— И внезапно — заговори кралят с толкова слаб и колеблив глас, че Шико с мъка ловеше думите му, — и внезапно в стаята се раздаде глас, проникнат от такава мъка, че ме потресе до дъното на душата.
— Гласът на крокодила, да. Бях чел у пътешественика Марко Поло, че крокодилът има необикновен глас и че може да подражава дори на детски плач. Но успокой се, сине мой, ако той се появи, ние ще го убием.
— Слушай добре.
— А какво правя, дявол да го вземе? — възмути се Шико и се изопна като пружина. — Целият съм слух: неподвижен съм като пън и ням като шаран.
Анри продължи с още по-мрачен и скръбен тон:
— „Жалък грешник!…“ — каза гласът.
— Гледай ти! — прекъсна го Шико. — Гласът произнасял думи. Значи това не е бил крокодилът?
— „Жалък грешник! — каза гласът. — Аз съм гласът господен!“
Шико подскочи, след което отново се просна в креслото.
— Гласът господен? — повтори той.
— Ах, Шико — отвърна Анри, — този глас ужасяваше.
— А красиво ли звучеше? — попита Шико. — И наистина ли приличаше на тръбен глас, както е казано в Светото Писание?
— „Тук ли си? Чуваш ли ме? — продължаваше гласът. — Чуваш ли ме, закоравял грешнико? Все така ли смятащ да тънеш в грехове и беззакония?“
— Майчице мила, ай-ай-ай! Ала, доколкото мога да съдя, божият глас, изглежда, е сходен с гласа на твоя народ.
— След това — каза кралят — последваха още хиляди други упреци, които, вярвайте ми, Шико, ми се сториха много жестоки.
— Е, по-нататък, разказвай по-нататък, сине мой, разкажи, разкажи в какво те упрекваше гласът. Искам да знам колко добре е осведомен Господ бог.
— Нечестивецо! — възкликна кралят. — Ако смееш да се съмняваш, ще накарам да те накажат.
— Аз да се съмнявам? — опули се Шико. — Ни най-малко, само едно ме учудва: защо Господ бог е чакал до този ден, за да стовари всичко това върху теб? Дали пък от потопа досега да се е научил на търпение? И така, сине мой — продължи Шико, — теб те е обхванал непреодолим страх.
— О, да!
— Имало е защо.
— Потта се стичаше на ручеи по лицето ми, мозъкът в костите ми се смръзна.
— Съвсем като при Йеремия, а впрочем това е напълно естествено. Ей богу, на твое място щях къде повече да си загубя ума от страх. И тогава ти викна за помощ?
— Да.
— И всички ли се притекоха?
— Да.
— И се втурнаха да търсят?
— Навсякъде.
— И не откриха ли поне едно малко богче?
— Не. Гласът замлъкна.
— Затова пък се раздаде твоят. Дааа, действително страшно.
— Толкова страшно, че повиках духовника.
— Аха. И той появи ли се?
— Незабавно.
— Послушай, сине мой, бъди искрен с мен и въпреки обичая си, ми кажи истината. Какво мисли за това откровение твоят духовник?
— Той потръпна.
— Има си хас да не потръпне!
— И се прекръсти; и, както и бог, ми заповяда да се покая.
— Отлично, покаянието никога не е излишно. Но какво каза той за това, което ти се е присънило или, по-скоро, си дочул?
— Каза ми, че това е знамение отгоре, чудо, и че трябва да помисля за спасението на държавата. Та затова тази сутрин аз…
— Какво си направил днес сутринта, сине мой?
— Дадох сто хиляди ливри на йезуитите.
— Великолепно!
