Дясната ръка на краля бе протегната напред и трепереше като лист срещу вятър.
Лявата му ръка се бе вкопчила трескаво в дръжката на безсъзнателно грабнатата от него шпага.
Възбуден не по-малко от своя стопанин, песът гледаше краля с широко разкрачени лапи и жално виеше.
Анри бе сякаш вкаменен от ужас: нахълталите в спалнята му хора не смееха да нарушат това вцепеняване и току се споглеждаха в очакване, обхванати от ужасна тревога.
В този миг в стаята се втурна полуоблечена, загърната с широко наметало младата кралица Луиза Лотарингска; отчаяните викове на съпруга й бяха вдигнали от сън това русокосо и нежно създание, което водеше безпорочния живот на светица на тази грешна земя.
— Ваше величество — обърна се тя към краля, цялата тресяща се от страх, — какво се е случило? Боже мой! Дочух вашите викове и ето че дотичах.
— Ни… ни… нищо… — сричаше кралят, все още устремил поглед в една точка; той сякаш виждаше във въздуха някакъв призрак, достъпен само за неговия взор.
— Но ваше величество крещеше — настояваше кралицата. — Значи ваше величество страда.
Ужасът бе толкова явно изразен върху лицето на краля, че постепенно се предаде на всички събрани в спалнята. Едни се отдръпнаха до стената, други пристъпиха по-близо до краля и напрягаха очи, за да разберат дали не е ранен, дали не го е ударил гръм или пък го е ухапала някоя отровна гадина.
— О, ваше величество! — възкликна кралицата. — Заклевам ви в небето, не ни дръжте в такъв страх. Не трябва ли да повикаме лекар?
— Лекар ли? — мрачно повтори въпроса й Анри. — Не, тялото ми е здраво, но душата ми, духът ми страда… Не, не ми трябва лекар, а изповедник.
Придворните се спогледаха, зашариха с очи по вратите, завесите, паркета и тавана…
Ала никъде нямаше ни най-малка следа от невидимия призрак, който така бе изплашил краля.
След като по-нататъшното старателно търсене стана очевидно излишно, любопитството се удвои: мракът на тайната се сгъсти — кралят пожела изповедник.
Мигом един бързоходец препусна на кон и хиляди искри се пръснаха по калдъръмения двор на Лувъра. За някакви си пет минути беше разбуден, измъкнат от леглото му и отведен при краля Жозеф Фулон, абатът от манастира „Света Женевиев“.
С появата на духовника суматохата притихна и тишината се възстанови. Всички си задаваха един на друг въпроси, правеха догадки, намираха обяснения, но най-вече трепереха от страх… Кралят се изповядва!
На сутринта след нощните тревоги кралят стана пръв и се разпореди да се затворят всички входове и изходи и да не пускат никого в двореца с изключение на неговия духовник.
След това той повика ковчежника, продавача на восък, церемониалмайстора, взе своя молитвеник с черна подвързия и се захвана да чете молитви, после остави четенето и започна да изрязва фигурки на светци, но изведнъж захвърли и това занимание и заповяда да извикат всичките му миньони.
Изпълнението на кралската заповед започна от Сен-Люк, но той страдаше по-силно от когато и да било друг път. Той съхнеше, беше смъртно уморен. Болестта го бе довела до пълно изнемощяване, до непрекъсната сънливост; през изминалата нощ бе потънал в дълбок сън, приличащ на летаргия и единствен той в целия дворец не беше чул нищо, макар от кралската спалня да го отделяше само тънка стеничка. Ето защо той помоли да го оставят в постелята, като обеща да прочете толкова молитви, колкото ще бъде угодно на краля.
Когато разказаха на Анри какви мъки изпитва нещастният Сен-Люк, той се прекръсти и заповяда да изпратят при бедния страдалец кралския аптекар.
След това кралят нареди да се изпратят от манастира „Света Женевиев“ всички уреди, служещи за бичуване. Облечен целият в черно, той мина пред строя на своите миньони — пред накуцващия Шомберг, пред д’Епернон с ръка на превръзка, пред Келюс, който все още не бе дошъл на себе си, пред треперещите от страх д’О и Можирон, мина, като им раздаде камшици и им даваше наставления как да се бичуват безжалостно собственоръчно и един друг.
Д’Епернон помоли да бъде освободен от бичуването, позовавайки се на ранената си ръка — тя нямало да му позволи да отговори достойно на получените удари, което без съмнение щяло да наруши общата хармония.
Но Анри отговори, че такова покаяние ще бъде още по-угодно за Господа бога.
Той пожела сам да даде пример за благочестивото си усърдие. Свали камизола, яката и ризата си и започна да се шиба по раменете със старанието на великомъченик. Шико опита да прибегне до обичайните си шегички, но срещнал свирепия поглед на краля, разбра, че не е време за тях. Тогава той, както и останалите, взе един камшик и се хвана за работа с тази само разлика, че бичуваше не себе си, а съседите си, а ако наблизо не се окажеше нечий гръб, свличаше отлющилата се боя от колоните и стените.
В тази суматоха лицето на краля постепенно взе да придобива по-спокоен израз, ала все още отразяваше някаква угнетяваща го тайна мисъл.
Неочаквано Анри изхвърча от спалнята, като заповяда на фаворитите си да не престават с бичуването в негово отсъствие. Но щом вратата зад него се захлопна, всички ръце изведнъж се свлякоха като по знак на магическа пръчка. Единствено Шико продължаваше да шиба д’О, когото не обичаше. Д’О отвръщаше старателно на шута със същата монета. Това бе истински дуел с камшици.
Анри се устреми към спалнята на кралицата. Той и поднесе в дар бисерна огърлица на стойност двадесет и пет хиляди екю, прегърна я и я целуна по двете страни — обред, какъвто не му се бе случвало да извършва вече повече от година, — а след това помоли Луиза да свали от себе си всички скъпоценности и да облече власеница.
Винаги покорна и отстъпчива, Луиза Лотарингска мигом се подчини. Попита само защо нейният възлюблен съпруг й подарява тази бисерна огърлица, щом желае да я вижда облечена с груба дреха.
— За да изкупваш моите грехове — отвърна Анри.
Този отговор удовлетвори кралицата, понеже тя по-добре от всички знаеше какво огромно множество грехове трябваше да изкупва нейният мъж. Луиза изпълни желанието на Анри и той напусна покоите й, като преди това пожела да я види в своята спалня.
При появата на краля бичуването се възобнови. Д’О и Шико не прекъсваха нито за миг да си нанасят удари и целите бяха облени с кръв. Кралят похвали тяхното усърдие и ги нарече свои единствени истински приятели.
След десет минути се появи кралицата, облечена с власеница. Незабавно на целия двор бяха раздадени свещи и придворните, контета и кокетки, както и преданите на своя крал и на светата Дева парижани, въпреки лошото време тръгнаха към Монмартър боси по леда и снега. Отначало всички те трепереха от студ, но скоро мнозина се стоплиха от яростните удари, които Шико щедро раздаваше на ония, които имаха неблагоразумието да се окажат в обсега на неговия камшик.
Д’О се призна за победен и се държеше на разстояние петдесетина крачки от Шико.
Към четири часа през деня мрачното шествие завърши, манастирите получиха богати пожертвования, краката на всички придворни се подуха, кожата по гърбовете им беше съдрана, кралицата се появи пред очите на целия народ по риза от неизбелено платно, кралят — с броеница, чиито зърна бяха с вида на черепи. И сълзите, и воплите, и молитвите, и тамянът, и песнопенията — всичко беше в изобилие.
Както виждате, денят се оказа изключителен.
Действително, за угода на краля всички покорно търпяха студа и ударите на камшиците и никой не можеше да си обясни защо техният повелител, завчера все още весело танцуващ, днес с такава самозабрава се бе отдал на това печално покаяние и умъртвяване на плътта.
Хугенотите, лигистите и свободомислещите се смееха, като гледаха как се движи изпълненото с покаяние шествие и в качеството си на гнусни по своята природа заядливци, дръзваха да отправят хапливи забележки — миналия път, май, процесията ви беше къде по-внушителна, а и каещите се отнасяха към бичуването с по-голяма отговорност, — макар че тези твърдения ни най-малко не отговаряха на истината.
Анри се върна в Лувъра гладен, с рамене, нашарени със сини и тъмночервени бразди. По време на шествието той не отстъпваше нито на крачка от кралицата и възползувайки се от всяко прекъсване, от всяко спиране на процесията около някой параклис, й връчваше нови и нови подаръци или строеше планове за съвместно поклонение до светите места.
