Бюси пусна бележката в шапката си, отвори я и я прочете.
Принцът не я виждаше вече, но видя лицето му, озарено от блясъка на радостта и любовта.
„Ах, ако не дойдеш с мен, мисли му!“ — закани се той.
А Бюси докосна листчето с устни и го прибра до сърцето си.
Херцогът се огледа. Ако Монсоро беше тук, кой знае, може би принцът нямаше да изтърпи чак до вечерта, за да му назове името на Бюси.
Когато литургията свърши, всички отново се върнаха в Лувъра, където ги чакаше лека закуска — краля в неговите покои, дворяните в галерията.
Швейцарците вече бяха строени пред вратите на Лувъра, готови за път.
Крийон с френската гвардия стоеше в двора.
Както херцог д’Анжу не изпускаше от поглед Бюси, така Шико следеше с очи краля.
Когато влизаха в Лувъра, Бюси отиде при херцога:
— Прощавайте, монсеньор — поклони се той, — бих искал да кажа на ваше височество две думи.
— Спешно ли е? — попита херцогът.
— Много, монсеньор.
— А не може ли да ми го кажеш по време на шествието. Ще вървим заедно.
— Извинете, монсеньор, но аз спрях ваше височество точно за да помоля за позволение да не ви съпровождам.
— Защо? — попита херцогът и гласът му издаде скритото вълнение.
— Монсеньор, ваше височество знае, че утре е голям ден, защото тогава трябва да се приключи с враждата между Анжу и Франция. Искам да се усамотя във венсанската си къща и целия ден да прекарам там самичък.
— Значи няма да се включиш в шествието, в което участва целият дворец, участва кралят?
— Не, монсеньор. Но само с позволение на ваше височество, разбира се.
— И няма да се присъединиш към мен дори в манастира?
— Монсеньор, искам целият ми ден да е свободен.
— Ами ако изведнъж имам нужда от приятелите си? — попита херцогът.
— Тъй като ще имате нужда от тях, само за да вдигнат шпага срещу краля си, монсеньор, с двойно основание моля да ме пуснете — настоя Бюси. — Моята шпага е свързана с предизвикателството ми към д’Епернон.
По-рано Монсоро вече беше казал на принца, че може да разчита на Бюси. Значи всичко се беше променило след това и промяната се дължеше на бележката, която Одоен донесе в църквата.
— И така — процеди херцогът през зъби, — напускаш своя сеньор и господар, Бюси?
— Монсеньор — отговори Бюси, — за човек, който утре ще рискува живота си в такъв жесток, кървав, гибелен двубой, какъвто, сигурен съм, ще бъде нашият дуел, за такъв човек не съществува вече друг господар освен онзи, за когото е предназначена последната му изповед.
— Ти знаеш, че става дума за трон за мен и ме напускаш?
— Ваше височество, аз достатъчно направих за вас и достатъчно ще направя утре, не искайте от мен повече от живота ми.
— Добре — глухо рече херцогът, — свободен сте, вървете, господин дьо Бюси.
Бюси, който никак не се обезпокои от внезапното охладняване на принца, се поклони, слезе по стълбите и щом се намери извън стените на Лувъра, бързо закрачи към своя дворец.
Херцогът извика Орили.
Орили дойде.
— Какво стана, монсеньор? — попита лютнистът.
— Той сам си прочете присъдата.
— Не идва ли с вас?
— Не.
— Заради писъмцето за среща?
— Да.
— Тогава значи довечера.
— Довечера.
— Господин дьо Монсоро предупреден ли е?
— За срещата — да, но кого ще види там — още не.
— И така, решили сте да пожертвувате вашия Бюси?
— Реших да отмъстя — каза принцът. — Сега се плаша само от едно.
— И то е?
— Да не би Монсоро да разчита само на своята сила и ловкост и да не би Бюси да му се измъкне.
— Нека монсеньорът не се безпокои.
— Защо?
— Господин Бюси окончателно ли е осъден?
— Да, кълна се в смъртта на Христос! Той ми стана като настойник, парализира волята ми, налага ми се; той ми отне любимата и я направи своя, той не е човек, а лъв, и аз не съм му господар, а по-скоро съм негов пазач. Да, да, Орили, присъдата е твърда, безпрекословна и без право на помилване.
— В такъв случай, както вече казах, нека монсеньорът не се вълнува: ако Бюси се изплъзне от Монсоро, няма да се спаси от друг.
— Кой е този друг?
— Ваше височество заповядва ли ми да го назова?
— Да, заповядвам ти!
— Този друг е господин д’Епернон.
— Д’Епернон! Д’Епернон, който утре трябва да се бие с него?!
— Да, монсеньор.
— Разкажи ми всичко.
Орили започна да разказва, но в този момент повикаха принца. Кралят вече беше на трапезата и се учуди, че не вижда херцог д’Анжу, по-точно Шико му обърна внимание, че принца го няма, и кралят нареди брат му да бъде извикан.
— Ще ми разкажеш по време на шествието — реши херцогът.
И последва лакея, който бе пратен да го търси.
А сега, тъй като сме заети с по-важен герой и нямаме достатъчно време, за да последваме херцога и Орили по парижките улици, ще разкажем на нашите читатели какво се беше случило между д’Епернон и лютниста.
Рано сутринта д’Епернон отиде в двореца Анжу и каза, че иска да говори с Орили.
Отдавна се познаваше с музиканта.
Последният го беше учил да свири на лютня и двамата, ученик и учител, често се бяха събирали да поскрибуцат на виола или на цигулка, както по това време беше модно не само в Испания, но и във Франция.
Оттам двамата музиканти бяха свързани с чувство за приятелство, сърдечно, но в рамките на приличието.
Освен това д’Епернон, хитрият гасконец, използуваше метода па кроткото проникване, което означаваше да се добира до господарите чрез слугите им, и херцог д’Анжу почти не би могъл да има тайна, за която миньонът да не бе осведомен от приятеля си Орили.
Ще допълним, че като хитър дипломат той се умилкваше едновременно и пред краля, и пред херцога и се прехвърляше от единия към другия от страх да не си спечели враг в лицето на бъдещия и от желание да си запази благоволението на настоящия крал.
Целта на последната му визита при Орили беше да поговорят за предстоящия двубой.
Дуелът с Бюси тревожеше неспирно кралския миньон.
През целия дълъг живот на д’Епернон храбростта никога не бе представлявала основна черта на характера му, а за да приеме хладнокръвно мисълта за двубой с Бюси, трябваше да е повече от храбър — трябваше да е безстрашен. Да се бие с Бюси — това означаваше да се изправи лице в лице със
