смъртта.
Някои се бяха осмелявали, но в битката биваха сваляни на земята, за да не се изправят никога вече.
Щом д’Епернон подхвана разговор с музиканта по този важен за него въпрос, Орили, който знаеше за тайната омраза на своя господар към Бюси — Орили, както казахме, веднага подкрепи ученика си и му показа колко го съжалява. Той съобщи, че господин дьо Бюси вече осем дни упражнява фехтовката по два часа всяка сутрин със сигналиста от армията, най-коварната рапира на Париж от всички времена, своего рода артист във фехтовката, който понеже бил пътешественик и философ, бил възприел от италианците тяхната предпазливост и съсредоточеност, от испанците — красивите бляскави финтове, от немците — желязната хватка на пръстите върху дръжката и изкуството на контраударите, а от дивите поляци, които тогава се наричаха сармати — техните отскоци, пируети, внезапното отпускане и боя гърди в гърди. По време на това дълго изброяване на предимствата на противника д’Епернон от ужас изгриза целия кармин от боядисаните си нокти.
— Така ли? Тогава с мен е свършено! — каза той едновременно усмихнат и блед.
— Ами да, по дяволите! — потвърди Орили.
— Но това е безсмислено — възкликна д’Епернон, — да се дуелирам с човек, дето бездруго ще ме убие. Все едно да играя зарове с противник, който е сигурен, че всеки път ще хвърля по две шестици.
— Трябваше да помислите за всичко това, преди да приемете неговото предизвикателство, господине.
— Гръм да ме убие! — не се сдържа д’Епернон. — Някак ще се измъкна. Все пак съм гасконец. Безумец е, който доброволно си отива от живота и особено на двайсет и пет. Аз поне така мисля, кълна се в смъртта на Христос! И това е съвсем разумно. Чакай!
— Слушам.
— Казваш, господин дьо Бюси бил сигурен, че ще ме заколи?
— За мен това е абсолютно ясно.
— Тогава нашето няма да е дуел, а истинско убийство.
— Наистина.
— И ако е убийство, нали тогава…
— Какво?
— Законът позволява убийството да бъде изпреварено…
— Да…
— С… друго убийство.
— Разбира се.
— Щом той ще иска да ме убие, какво ми пречи аз пръв да го убия?
— О, боже господи! Никой естествено; не си го бях помислил.
— Има ли нещо неясно в мисълта ми?
— Ясна е като бял ден.
— И логична?
— Съвсем логична.
— Но само че вместо да го убия варварски, собственоръчно, както той иска да постъпи с мен, аз — понеже не мога да гледам кръв — ще предоставя тази грижа на някой друг.
— Значи ще наемете убийци?
— Да, кълна се в честта си! Както херцог дьо Гиз и херцог дьо Майен — за Сен-Мегрен.
— Ще ви струва скъпо.
— Давам три хиляди екю.
— Когато вашите убийци научат с кого ще си имат работа срещу трите хиляди екю, повече от шестима няма да можете да наемете.
— Шестима не стигат ли?
— Шестима ли! Господин дьо Бюси ще убие четиримата, преди да го е докоснала шпага. Спомнете си сблъсъка на улица Сент-Антоан, когато рани Шомберг в бедрото, вас в ръката и почти уби Келюс.
— Давам и шест хиляди екю, ако е нужно — рече д’Епернон. — Кълна се в божия кръст! Щом ще се захващам с нещо, искам да го свърша както трябва, без да ми се изплъзне!
— Имате ли набелязани подходящи хора? — попита Орили.
— Проклятие! — отговори д’Епернон, — Имам предвид някои безделници: войници от запаса, разни юначаги. Общо взето не падат по-долу от венецианските и флорентинските побойници.
— Прекрасно! Прекрасно! Само че внимавайте.
— Защо?
— Ако не успеят, ще ви издадат.
— Кралят е на моя страна.
— Това е добре, но кралят не може да попречи на господин дьо Бюси да ви убие.
— Така е, точно така — умисли се д’Епернон.
— Бих ви подсказал друг начин.
— Кажи, приятелю, кажи.
— Но може би няма да искате да действате съвместно с още едно лице?
— Не бих се отказал от нищо, което увеличава надеждите ми за избавление от бясното псе.
— Добре. Един враг на вашия враг го ревнува…
— О!
— И точно сега…
— Точно сега, да — какво?
— Готви капан за вашия враг.
— Нататък?
— Обаче няма пари. С вашите шест хиляди екю ще може да свърши едновременно и вашата, и своята работа. Нали не настоявате лично да имате честта да нанесете удара?
— Боже мили, не, разбира се. Напротив: държа да остана в сянка.
— Тогава му пратете вашите хора, без да им разкривате кой сте. Той ще ги използува.
— Но дори моите хора да не знаят кой съм, аз поне трябва да знам кой е този човек.
— Ще ви го покажа днес.
— Къде?
— В Лувъра.
— Значи е благородник?
— Да.
— Орили, незабавно ще ти бъдат връчени шестте хиляди, за да уредиш всичко.
— Така ли се разбираме?
— Твърдо и непоклатимо.
— Тогава към Лувъра!
— Към Лувъра!
В предишната глава видяхме как Орили казва на д’Епернон:
— Всичко е наред, господин дьо Бюси няма да се бие утре.
Глава 48
Шествието
Щом свършиха закуската, кралят заедно с Шико се оттегли в стаята си да се преоблече в одеждите на каещия се и след малко излезе бос, препасан с връв и нахлупил качулката до очите.
Междувременно и придворните се бяха преоблекли по същия начин.
Времето беше прекрасно, улиците бяха обсипани с цветя. Говореше се, че подвижните олтари ще са един от друг по-пищни, а най-вече онзи, който монасите от манастира „Света Женевиев“ са направили в подземната гробница на параклиса.
Огромно хорско множество се беше струпало от двете страни на пътя за четирите манастира, които щеше да посети кралят: манастирите на якобинците, на кармелитите, на капуцините и на монасите на
