— Ха! Бюси утре ще се бие с миньоните!
— Кълна се в Господа — той ще ги убие. Много достойно. И после ще се присъедини към нас — каза херцог дьо Гиз. — Колкото до мен, аз ще го направя командващ армията в Италия, където сто на сто ще избухне война. Сеньор дьо Бюси е забележителна личност и аз се отнасям към него с голямо уважение.
— А аз за доказателство, че го уважавам не по-малко от вас, братко, щом остана вдовица, ще се омъжа за него — каза херцогиня дьо Монпансьо.
— Ще се омъжите за Бюси? Сестро! — възкликна дьо Майен.
— Защо не — отвърна херцогинята. — И по-видни високопоставени дами от мен си позволиха доста повече заради него още преди да е станал командващ армията.
— Добре, добре — каза Майен, — всичко това — после, сега ни чака работа!
— Кой е с краля? — попита херцог дьо Гиз.
— Приорът и брат Горанфло вероятно — каза кардиналът. — Трябва да вижда около себе си само познати лица, та да не го подплашим преждевременно.
— Да — каза херцог дьо Майен, — ние ще се насладим на плодовете на заговора, но нека ги берат други.
— В килията ли е вече? — попита госпожа дьо Монпансьо.
Тя нямаше търпение да украси краля с третата корона, която му беше обещала толкова отдавна.
— О, не още! Първо ще огледа големия олтар в гробницата и ще се поклони на светите мощи.
— После?
— После приорът ще му говори прочувствено за преходността на земните блага, след което брат Горанфло, нали знаете, онзи, дето произнесе толкова пламенна реч, когато беше сбирката на представителите на Лигата…
— Да. И какво?
— Брат Горанфло ще се помъчи да го убеди с добро да стори необходимото, което иначе, колкото и да е неприятно, ще трябва да направи насила.
— Наистина този начин би бил стократно по-добър — замислено произнесе Белязания.
— Точно така! Анри е суеверен и чувствителен — каза херцог дьо Майен, — гарантирам ви, че пред заплахата от пъкъла той ще се предаде.
— Аз не съм чак толкова убеден — намеси се херцог дьо Гиз, — но за нас връщане назад няма. И така след опита на приора, след словото на Горанфло, ако и единият, и другият не успеят, ще опитаме последната възможност, тоест ще го сплашим.
— И тогава ще окълцам милия Валоа — възкликна херцогинята, която отново и отново се връщаше на любимата си тема.
В този момент под сводовете на манастира, омрачени от първите сенки на нощта, се чу звънец.
— Кралят се спуска в гробницата — каза херцог дьо Гиз. — Хайде, Майен, съберете приятелите си и нека отново се превърнем в монаси.
Само след миг гордите чела, пламтящите очи и красноречивите белези се скриха под качулките. След това трийсет-четирийсет монаси, водени от братята, се насочиха към входа на гробницата.
Глава 49
Шико Първи
Кралят беше потънал в дълбок размисъл, което обещаваше лесен успех за плановете на господа дьо Гиз.
Той посети гробницата заедно с цялото братство, целуна светите мощи и за завършек на церемонията започна усилено да се удря с юмруци в гърдите, като припяваше най-мрачните псалми.
Приорът пристъпи към увещанията си и кралят ги изслуша с все същия дълбоко разкаян вид.
Накрая по сигнал на херцог дьо Гиз Жозеф Фулон се поклони пред краля и му каза:
— Господарю, а сега не бихте ли положили земната си корона пред нозете на вечния господар.
— Да вървим — смирено отговори кралят.
И веднага всички монаси, застанали в шпалир по пътя му, се насочиха към килиите през главния коридор вляво.
Анри изглеждаше съвсем умирен. Той още се удряше с юмруци в гърдите, а голямата броеница, която бързешком прехвърляше, шумно се удряше в черепите от слонова кост, окачени на пояса му. Най-накрая стигнаха до килията — на прага й се извисяваше Горанфло, зачервен и с очи искрящи като скъпоценни камъни.
— Тук ли? — попита кралят.
— Тук — отвърна дебелият монах.
Кралят с право би могъл да се поколебае, защото в края на коридора личеше доста тайнствена на вид врата или по-точно решетка към някакъв стръмен склон, зад който окото не съзираше друго освен пълен мрак.
Анри влезе в килията.
— Hic portus salutis93? — пошепна той с развълнуван глас.
— Да — отвърна Фулон, — тук е спасителното прибежище.
— Оставете ни — каза Горанфло с величествен жест.
Вратата веднага се затвори. Стъпките на монасите заглъхнаха в далечината.
Кралят забеляза пейка в дъното на килията, седна и събра ръце на коленете си.
— Ето те тук, Ироде, ето те, езичнико, ето те, Навуходоносоре! — каза без никакъв преход Горанфло, подпрял на кръста дебелите си ръце.
Кралят видимо се учуди.
— Към мен ли се обръщате, братко? — попита той.
— Към теб, разбира се, към кой друг! Има ли някое ругателство, което да не заслужаваш!
— Брате мой — изломоти кралят.
— Не! Тук нямаш братя! Отдавна обмислях една проповед… сега ще я чуеш… Като всеки добър проповедник съм я разделил на три части. Първо: ти си тиранин, второ: сатир, и трето: детрониран монарх. Върху това ще ти говоря.
— Детрониран монарх! Брате мой… — възмути се почти невидимият в тъмното крал.
— Точно така. Тук не си в Полша, няма да избягаш…
— Това е клопка!
— Е, Валоа! Кралят е всичко на всичко човек, докато е още човек.
— Насилие, брате мой!
— Кълна се в Спасителя, да не мислиш, че сме те затворили тук, за да се церемоним с теб?
— Злоупотребявате с религията, братко мой.
— Нима религията съществува? — възкликна Горанфло.
— О! — произнесе кралят. — Такива думи от устата на светец?
— Да, дявол да го вземе!
— Ще погубите душата си.
— Какво ще рече да се погуби душата?
— Говорите като безбожник, братко мой.
— Хайде стига глупости! Готов ли си, Валоа?
— Готов ли? За кое?
— Да се отречеш от короната. Поръчаха ми да ти го предложа и аз ти го предлагам.
— Но това е смъртен грях за вас.
— Е — цинично се усмихна Горанфло, — имам право да опрощавам греховете и предварително си ги опрощавам. Хайде, братко Валоа, отречи се.
— От кое?
— От френския трон.
— По-скоро ще умра.
— Добре, тогава смърт… А! Ето го и приора. Той се връща. Решавай.
— Имам гвардия, приятели. Ще се браня.
