— Може, но първо ще бъдеш убит.
— Дай ми поне минута да обмисля.
— Нито минута, нито секунда.
— Прекаляваш, брате мой — намеси се приорът.
И направи на краля знак, който казваше: „Господарю, молбата ви е изпълнена.“
След това отново излезе.
Анри дълбоко се замисли.
— Щом трябва — каза той, — ще направим тази жертва.
Размислите на Анри продължиха десет минути. На прозорчето на килията се почука.
— Готово — рече Горанфло, — съгласен е.
Кралят дочу от коридора шепот, който изрази радост и учудване.
— Прочетете документа — чу се глас. Звукът накара краля да трепне, той дори хвърли поглед към решетката на прозорчето.
Ръката на някакъв монах подаде на Горанфло през решетката навит пергамент.
Горанфло с големи усилия изчете документа на краля; страданията на последния бяха така силни, че той захлупи лицето си в шепите.
— Ами ако откажа да го подпиша? — попита с плачлив глас.
— В такъв случай ще се погубите два пъти — отговори гласът на херцог дьо Гиз, приглушен от капишона. — Смятайте, че вече сте мъртъв за света и не карайте поданиците да проливат кръвта на човека, който им беше крал.
— Не можете да ме принудите — възрази Анри.
— Предвидих го — пошепна херцогът на сестра си; челото и бе свъсено и в очите й се четеше зловещо намерение.
— Вървете, братко — обърна се той към дьо Майен, — нека всички се въоръжат и бъдат готови!
— За кое? — жално попита кралят.
— За всичко — отговори Жозеф Фулон.
Кралят изпадна в още по-голямо униние.
— Проклятие! — възкликна Горанфло. — Аз те мразех, Валоа, но сега те и презирам. Хайде, подписвай, иначе ще те убия с ей тези две ръце!
— Почакайте — каза кралят, — почакайте да се поверя на волята на Всевишния и той да ми изпрати смирение.
— Пак ще мисли! — възмути се Горанфло.
— Оставете го на мира до полунощ — нареди кардиналът.
— Благодаря ти, милосърдни християнино — възкликна кралят, безкрайно отчаян. — Бог да те поживи!
— Наистина му се е помътил разумът — подметна херцог дьо Гиз. — Правим услуга на Франция, като го махаме от трона.
— Все едно — каза херцогинята, — колкото и да е слабоумен, ще имам удоволствието да го подстрижа.
По време на този диалог Горанфло, скръстил ръце на гърдите си, обсипваше Анри с най-груби ругатни и изброяваше всичките му прегрешения.
Внезапно някъде отвън се чу приглушен шум.
— Тихо! — викна херцог дьо Гиз.
Възцари се пълна тишина. Скоро всички разбраха, че тътенът е откъм вратите на абатството — някой ги насилваше, с мощни равномерни удари.
Майен се втурна обратно с цялата скорост, която му позволяваше дебелината.
— Братя — каза той, — пред главния вход има отряд въоръжени хора.
— Идват за него — рече херцогинята.
— Тогава да побърза с подписа — обади се кардиналът.
— Подписвай, Валоа, подписвай! — извика страховито Горанфло.
— Вие ми дадохте време до полунощ — примоли се кралят.
— И си доволен — сега чакаш помощ, нали?
— Естествено имам възможност…
— Да умрете, ако не подпишете веднага — прозвуча заповеднически и остро гласът на херцогинята.
Горанфло хвана ръката на краля и му подаде перото.
Шумът отвън се усили.
— Още един отряд — съобщи дотичалият монах. — Те обкръжават притвора и заобикалят отляво.
— Бързо! — подвикнаха нетърпеливо дьо Майен и херцогинята.
Кралят топна перото в мастилницата.
— Швейцарците! — пристигна съобщението на Жозеф Фулон. — Превземат гробището отдясно. Абатството е обкръжено отвсякъде.
— Добре, ще се отбраняваме — решително отговори херцог дьо Майен. — Никоя крепост няма да се предаде в ръцете на победителя, докато има такъв заложник.
— Подписа! — изрева Горанфло и изскубна листа от ръцете на Анри, който, смазан от всички събития, бе закрил лицето си и с качулката, и с ръце.
— Значи вие сте кралят — каза кардиналът на херцога. — Отнеси веднага този скъпоценен пергамент.
Кралят, обзет от мъка, бутна малкото и единствено светилниче, което озаряваше сцената, но пергаментът вече беше у херцог дьо Гиз.
— Какво да правим? Какво да правим? — попита един притичал монах, под чието расо личеше истински добре въоръжен дворянин. — Появи се Крийон с френската гвардия и всеки момент ще разбият вратите. Чуйте…
— В името на краля! — долетя гласът на Крийон.
— Глупости! Вече няма крал — отговори Горанфло през прозореца на килията.
— Кой разбойник го каза? — викна Крийон.
— Аз! Аз! Аз! — изкрещя от тъмното Горанфло с най-предизвикателна надменност.
— Опитайте се да видите кой е този тъпак и му вкарайте няколко куршума в търбуха! — нареди Крийон.
А Горанфло щом видя гвардейците да вдигат мускетите, веднага се мушна навътре и пльосна грамадния си задник насред килията.
— Разбийте вратата, господин Крийон — нареди сред настъпилата тишина глас, от който се изправиха косите на всички истински и мними монаси в коридора.
Онзи, чийто беше гласът, се отдели от останалите и се приближи до стълбите на абатството.
— Слушам, ваше величество — отговори Крийон и с всичка сила удари главната врата с брадва.
Този удар разтресе стените.
— Какво искате? — попита разтреперан приорът, застанал на прозореца.
— А! Вие ли сте, месир Фулон — произнесе същият високомерен и спокоен глас. — Върнете ми шута, беше решил да преспи тук в една от килиите ви, но ми е необходим моят Шико. Без него ми е скучно в Лувъра.
— Аз пък си прекарвам много весело, сине мой — отговори Шико, отметна качулката и разбута тълпата от монаси, които се разбягаха от него с уплашени вопли.
В този момент херцог дьо Гиз, по чието нареждане бе донесена нова лампа, прочете тъй трудно изтръгнатия и още неизсъхнал подпис под документа за абдикацията:
— Шико Първи — викна той, — хиляди дяволи!
— С нас е свършено — каза кардиналът, — да бягаме!
