— Където пожелаете, господине.
— Върви, нещастнико, върви напред!
Горанфло се втурна почти в тръс, като от време на време вдигаше молитвено ръце и запазваше първоначалната скорост на алюра посредством ударите на въжето, с които го пришпорваше Шико.
Притичаха през коридора и излязоха в градината.
— Насам — рече Горанфло, — насам.
— Бягай и мълчи, глупако!
Горанфло направи последно усилие и стигна до един храсталак, откъдето долитаха жални стонове.
— Там — посочи той, — там.
И капнал от умора се пльосна на тревата.
Шико направи три крачки напред и видя нещо да шава току над земята.
Редом с това „нещо“, което наподобяваше задните части на съществото, наричано от Диоген оскубан петел, се валяха шпага и расо.
Очевидно персоната, изпаднала в тъй неудобното положение, последователно се бе освобождавала от всичко, което увеличаваше дебелината и, и в момента, обезоръжена и обезрасена, беше стигнала до най- първичното си състояние.
Въпреки всичко обаче опитите й напълно да потъне бяха също тъй безрезултатни, както и предходните опити на Горанфло.
— Света Богородице! Кръсте божий! Исусе! — току проплакваше полузадушеният беглец. — По-добре да бях щурмувал цяла гвардия. Ох! Не ме дърпайте толкова силно, приятели, по-полека, малко по малко ще се преплъзна. Чувствам, че напредвам, не много бързо, но напредвам.
— Кълна се в червата си! Това е херцог дьо Майен! — пошепна Шико в екстаз. — Боже, мили боже, ти спечели своята свещ!
— Нали затова ме наричат Херкулес — продължи приглушеният глас. — Ще поместя този камък. Оп!
Херцогът направи такова мощно усилие, че наистина камъкът се разклати.
— Чакай ти — пошепна Шико, — чакай.
И затропа с нозе, сякаш някой тичаше.
— Те са по петите ни — казаха няколко гласа в подземието.
— А! — викна Шико и се престори, че току-що е дотичал, цял запъхтян. — А! Тук ли си, долен монах!
— Тихо, монсеньор — изгъгнаха гласовете долу. — Той ви мисли за Горанфло.
— А! Значи си ти, тлъсто добиче, pondus immobile94, така ти се пада! А! Ти си, indigesta moles95, така ти се пада!
И на всеки вик Шико, който най-сетне имаше възможността да си отмъсти, с всичка сила удряше цъфналите пред него месести задни части със същото въже, с което преди малко бичува Горанфло.
— Тихо — пак пошепнаха гласовете, — той ви взима за монаха.
И херцог дьо Майен наистина си позволяваше само приглушени стонове, като продължаваше опитите да вдигне камъка.
— Ах ти, заговорник! — продължи Шико. — Недостоен монах, така ти се пада! На ти за пиянството! На ти за мързела! На ти за гнева, така ти се пада! На ти за сластолюбието! Ето и за чревоугодничеството! Жалко, че са само седем смъртните гряха! Така, така, така! Това е за останалите ти грехове!
— Господин Шико — молеше се Горанфло, цял плувнал в пот, — господин Шико, достатъчно.
— Ах ти, изменник! — продължи Шико, без да спре боя. — На ти за предателството!
— Пощадете го — пошепна Горанфло, който сякаш усещаше върху себе си всички удари, стоварени върху херцог Майен, — пощадете го, миличък господин Шико!
Но Шико не спираше, а дори зачестяваше ударите, като все повече се опияняваше от отмъщението.
Въпреки търпението си Майен не успяваше да сподави стоновете.
— А! — продължи Шико. — Защо Господ не бе така милостив да ми предостави вместо твоя недостоен задник, вместо тези груби месища — всемогъщите и светлейши задни части на херцог дьо Майен, комуто имам да връщам хиляди удари с пръчка. От цели седем години лихвите им растат. Така ти се пада! Така ти се пада!
Горанфло с тежка въздишка се захлупи по очи на земята.
— Шико! — изкрещя херцог дьо Майен.
— Да, същият, аз съм Шико, недостоен слуга на негово величество, Шико, слабата ръка, който би искал в случая да има сто ръце като Бриарей.
И Шико, който все повече се опияняваше, започна така яростно да налага, че неговият подопечен, обезумял от болка, събра всичките си сили, привдигна камъка и целият изжулен, с окървавен задник се свлече в ръцете на своите приятели.
Последният удар на Шико изкънтя на кухо.
Тогава той се озърна: истинският Горанфло лежеше в безсъзнание — ако не от болка, то значи от страх.
Глава 51
Какво ставаше при бастилията в същото време, докато Шико си връщаше дълга в абатството „Света Женевиев“
Беше единадесет часът вечерта. Херцог д’Анжу в кабинета си, където се оттегли, след като се почувства неразположен на улица Сен-Жак, с нетърпение чакаше вестоносец от херцог дьо Гиз с новината за абдикацията на краля.
Крачеше напред-назад, от прозореца на кабинета до вратата и от вратата до прозореца на преддверието и току поглеждаше часовника в позлатена дървена кутия, който зловещо отмерваше секундите.
Внезапно чу конски тропот в двора. Херцогът реши, че сигурно е дългоочакваният вестоносец и забърза към прозореца.
Но конят — един слуга конегледач го държеше за юздата — тепърва очакваше своя стопанин.
Той излезе от двореца на принца — беше Бюси. В изпълнение задълженията си на гвардейски капитан той бе дошъл да съобщи нощната парола, преди да отиде на срещата.
Щом видя красивия и храбър мъж, когото за нищо не можеше да упрекне, херцогът усети за миг угризенията на съвестта, но точно тогава Бюси отиде до слугата, който държеше факла, светлината падна на лицето му и Франсоа прочете по него такава радост, надежда и щастие, че ревността му пламна с нова сила.
През това време дьо Бюси, без да подозира, че херцогът го наблюдава и проследява промените върху лицето му, Бюси, който бе изпълнил задълженията си, свързани с паролата, отметна пелерината от раменете си, скочи на седлото, пришпори коня и много шумно запрепуска под екливия свод на портите.
Малко преди това херцогът, обезпокоен, че още няма вестоносец, се колебаеше дали да повика Бюси — не се съмняваше, че преди да тръгне за Бастилията, Бюси ще се отбие в своя дворец. Но сега мислено видя картината, в която Бюси и Диана се смееха на отхвърлената му любов и го поставяха — него, принца — наравно с презирания съпруг, та злобните му чувства отново надделяха над добрите.
Когато потегляше за срещата, Бюси се усмихваше от щастие. Усмивката му беше убийствена за принца и той остави Бюси да тръгне. Ако младият мъж беше сбърчил чело и смрачил очи, може би Франсоа щеше да го спре.
А Бюси, щом отмина портите на двореца Анжу, веднага укроти коня, за да не вдига много шум. Когато стигна в двореца си — както вярно бе предвидил принцът, — остави коня на коняря, който почтително слушаше лекцията по ветеринарно изкуство в изпълнение на Реми.
— А — каза Бюси на младия лекар. — Ти ли си, Реми?
— Да, монсеньор, аз и никой друг.
