ме, това, което искам да ти кажа, е ужасно, но искам да го знаеш. То няма да те направи по-силен, но по- внимателен — да. И така: ще събера кураж и ще гледам двубоя ви.
— Какво?
— Ще присъствам.
— Как така? Не е възможно, Диана.
— Възможно е. Чуй ме, нали знаещ: в другата стая единият прозорец гледа към малката градинка и встрани от нея се виждат турнелските обори.
— Да, помня този прозорец, той е на двайсетина фута височина, под него има желязна ограда. Миналия път роних оттам трохи над железните й остриета, а птиците долитаха да ги кълват.
— От този прозорец, разбираш ли, Бюси, ще те видя. Най-важното е да застанеш така, че да те виждам. Ти ще знаеш, че съм тук, и дори ще можеш също да ме видиш. О, не, аз просто съм обезумяла, ти няма да ме гледаш, защото твоят противник може да се възползува, че си разсейваш вниманието.
— И да ме убие! Нали? Точно когато те гледам. Ако бях осъден, Диана, и ми предложеха сам да избера смъртта си, бих избрал тази.
— Да, но не си осъден и не става дума, как да умреш, а напротив, как да останеш жив.
— Ще остана жив, бъди спокойна. Освен това, бъди сигурна, имам чудесна подкрепа. Ти не познаваш моите приятели, но аз ги знам: Антраге владее шпагата не по-зле от мен, Рибейрак е хладнокръвен в боя, там сякаш участвуват само очите му, с които изпепелява, изяжда противника, и ръката, с която му нанася ударите; Ливаро е гъвкав като тигър. Повярвай ми, Диана, ние сме прекрасна група, дори прекалено. Предпочитам по-големи трудности, та и победата да е по-сладка.
— Е, хубаво, вярвам ти, мили, и ти се усмихвам, защото разчитам на теб. Само ме слушай и обещай да ми се подчиняваш.
— Обещавам, в случай че не ме накараш да си тръгна.
— Тъкмо към здравия ти разум исках да се обърна.
— Тогава не трябваше да ме обезумяваш.
— Без каламбури, прекрасни мой благороднико, покорете се. Любовта се доказва с покорство.
— Добре, на твоите заповеди.
— Мили, очите ти са уморени, трябва хубаво да се наспиш. Време е да си вървиш.
— Веднага ли?
— Първо ще се помоля на бога, после ти ще ме целунеш.
— Към теб, като към светица, трябва човек да отправя молитвите си.
— А ти мислиш, че светиците не се молят на бога? — каза Диана и коленичи.
Очите й, обърнати нагоре, сякаш търсеха бога там — над тавана, в сините дълбини на небосвода, а думите се изтръгваха направо от сърцето й.
— Господи, боже мой — молеше се тя, — ако желаеш твоята рабиня да е щастлива и да не умре от отчаяние, закриляй тогова, когото постави на пътя ми, за да го обичам и само него да обичам.
Тя вече произнасяше последните думи от тази молитва и Бюси тъкмо се бе навел да я прегърне и да притисне устни до лицето й, когато внезапно с гръм изхвърча едно от стъклата на прозореца, след него и цялата рамка, и те видяха на балкона трима въоръжени, а четвъртият се прехвърляше през перилата. Лицето му беше скрито зад маска, в едната си ръка той държеше пистолет, в другата — извадена от ножницата шпага.
За миг Бюси се вцепени, застина, потресен от страшния вик, с който Диана се хвърли на врата му.
Човекът с маска даде знак и тримата му спътници направиха крачка напред. Единият беше въоръжен с аркебуза.
Бюси с лявата ръка отстрани Диана, а с дясната светкавично извади шпагата.
После, вече съсредоточен, бавно я пусна надолу, без да сваля очи от противниците си.
— Напред, напред, храбреци — рече мрачен глас иззад кадифената маска. — Той вече е наполовина мъртъв от страх.
— Бъркаш — отговори Бюси, — такова чувство не ми е познато.
Диана пристъпи към него.
— Стойте настрана — твърдо и каза той.
Но тя вместо да се подчини, отново се хвърли на гърдите му.
— Така ще ме убият, госпожо — рече той.
Диана отстъпи и го остави лице в лице с враговете.
Тя разбра, че може да помогне на приятеля си само по един начин — с безропотно подчинение.
— А — промълви мрачният глас. — Наистина бил господин дьо Бюси, а аз, наивникът, не можех да повярвам. Това се казва приятел! Истински! Приятел на място!
Бюси мълчеше. Прехапал устни, той оглеждаше стаята, за да прецени възможностите си за съпротива, ако се стигне до схватка.
— Той научава — продължи гласът и подигравателният тон правеше още по-страшно ниското му мрачно звучене, — научава, че главният ловчия е заминал, жена му е сама, може би изпитва страх, затова той идва да й прави компания. И кога? Точно преди двубоя. Повтарям: това се казва истински, прекрасен приятел.
— О, вие ли сте, господин дьо Монсоро? — каза Бюси. — Прекрасно. Свалете маската. Вече знам с кого си имам работа.
— Така и ще направя — съгласи се главният ловчия.
И хвърли кадифената маска.
Диана слабо извика.
Бледостта на графа беше бледост на мъртвец, усмивката му — усмивка на демон.
— Добре. Да приключваме, господине — продължи Бюси. — Не обичам излишните приказки. Да държат речи преди битките — това отива на Омировите герои, затова са полубогове, а аз съм човек, но обърнете внимание — безстрашен човек. Хайде нападайте или марш от пътя ми!
Монсоро отговори с дрезгав пронизителен смях, който накара Диана да потръпне, а Бюси да побеснее.
— Марш от пътя ми! — повтори младежът и кръвта, обляла сърцето му, нахлу в главата.
— Охо! Марш от пътя ми?! — възкликна Монсоро. — Май така се изразихте, господин дьо Бюси?
— Тогава да кръстосаме шпаги и да свършим — каза младежът, — трябва да се прибирам, живея далеч.
— Дошли сте да останете тук да нощувате, господине — рече главният ловчия, — и тук ще останете.
В този момент над балкона се появиха главите на още двама души — тези хора се преметнаха през перилата и се изправиха до другарите си.
— Четирима и двама — шестима — преброи Бюси. — Къде са останалите?
— Чакат при вратите — каза главният ловчия.
Диана падна на колене и въпреки всичките й свръхусилия да се овладее, Бюси чу плача й.
Погледна я бързо, после отново насочи вниманието си към графа и след секунда размисъл каза:
— Любезни господине, знаете ли, за мен честта е над всичко.
— Да — каза Монсоро, — точно както и за тази целомъдрена госпожа.
— Добре, господине — отговори Бюси и кимна, — силни думи, но заслужени, и ще теглим чертата за всичко наведнъж. Но вижте какво: утре ме чака дуел с четирима аристократи, които вие познавате, и те имат предимство пред вас, затова моля за вашата любезност днес да ми позволите да се оттегля, като имате честната ми дума, че ще се срещнем отново когато и където пожелаете.
Монсоро сви рамене.
— Вижте, господине — продължи Бюси, — кълна се, щом се срещна с господата дьо Шомберг, д’Епернон, дьо Келюс и дьо Можирон, ще остана на ваше разположение — изцяло само на ваше разположение. Ако ме убият, няма как, ще бъдете отмъстен с тяхна помощ. Ако, напротив, бъда в състояние сам да си уредя сметките с вас…
Монсоро се обърна към своите хора:
— Хайде, дръжте го, мои храбреци!
