— Още не си легнал?
— Ще си легна след десет минути. Тъкмо се прибирах, тоест идвах при вас. Честно казано, откакто се разделих с ранения, ми се струва, че денонощието има четиридесет и осем часа.
— Може би ти е скучно? — попита Бюси.
— Боя се, че да.
— Ами любовта?
— Е! Колко пъти ви казах: пазя се от любовта, за мен тя е само обект за полезни наблюдения.
— Значи свършено с Гертруда.
— Безвъзвратно.
— Изглежда ти е омръзнало?
— Да бъда бит. Тъкмо в побоите се изразяваше любовта на моята амазонка, иначе добро момиче.
— И сърцето ти днес не страда за нея?
— Защо днес, господине?
— Защото можех да те взема с мен.
— За Бастилията?
— Да.
— Натам ли отивате?
— Непременно.
— А Монсоро?
— Той е в Компиен, драги, подготвя там кралския лов.
— Сигурен ли сте?
— Днес сутринта всички чуха разпореждането.
— А!
Реми се замисли.
— И значи? — каза след малко.
— Значи прекарах деня във възхвали към Всевишния заради щастието, което ми праща тази нощ, и жадувам да я прекарам в наслада от тази благодат.
— Добре. Журден, шпагата ми! — викна Реми. Конярят влезе в къщата.
— Тоест променяш мнението си?
— Защо?
— Щом взимаш шпагата.
— Ще ви изпратя дотам по две причини.
— Кои са те?
— Първо, от страх да не ви се случи неприятна среща по пътя.
Бюси се усмихна.
— Боже мой! Смейте се. Много добре знам, че не се боите от неприятни срещи и че лекарят Реми не е бог знае каква подкрепа, но срещу двама нападенията са по-малко, отколкото срещу сам човек. Второ, трябва да ви дам куп полезни съвети.
— Да вървим, скъпи Реми, да вървим. Ще говорим за нея, а след щастието да виждаш жената, която обичаш, няма по-голямо щастие от това да говориш за нея.
— Но има и такива хора — подметна Реми, — които на първо място поставят радостта да говорят за нея.
— Обаче — отговори Бюси — ми се струва, че днес времето е доста променливо.
— Още един повод да дойда с вас: небето ту се заоблачава, ту се изчиства. Колкото до мен, обичам разнообразието. Благодаря, Журден — обърна се той към коняря, който му донесе рапирата.
После продължи към графа:
— Монсеньор, на ваше разположение съм. Да вървим.
Бюси хвана младия лекар под ръка и двамата тръгнаха към Бастилията.
Реми беше казал на графа, че трябва да му даде куп полезни съвети и наистина, щом тръгнаха на път, като лекар обсипа Бюси с невероятни латински цитати, за да го убеди, че прави грешка, като отива тази нощ при Диана, вместо спокойно да си спи в леглото, защото обикновено човек се бие зле, ако не си е доспал през нощта. След това от научните сентенции премина към митовете и легендите и много уместно вмъкна, че обикновено тъкмо Венера обезоръжавала Марс.
Бюси се усмихна. Одоен държеше на своето.
— Виж какво, Реми — започна графът, — когато ръката държи шпагата, така се сраства с нея, че всяка частица от плътта става силна и гъвкава като острата стомана, а оръжието, на свой ред, сякаш оживява и се стопля като жива плът. От този миг шпагата ми е ръка и ръката ми е шпага. Затова — разбираш ли? — не става дума вече нито за сила, нито за настроение. Острието никога не се уморява.
— Но се затъпява.
— Не се бой от нищо.
— Ах, скъпи мой господине — продължи Реми, — става дума само за едно: утре ви предстои двубой като двубоите на Херкулес с Антей, на Тезей с Минотавъра, нещо като битката на Трийсетимата или битката на Баярд. Нещо хомерично, гигантско, невероятно. Става дума след тази битка и Бюси да стане нарицателно за двубои. Та не искам, ще знаете, не искам само едно: да ви заколят.
— Бъди спокоен, прекрасни мой Реми, ще видиш чудеса. Днес сутринта раздадох шпаги на четирима бесни побойници и в продължение на осем минути нито един от тях не успя дори да ме докосне, а аз направих камизолите им на парцали. Скачах като тигър.
— Не се съмнявам, но дали нозете ви ще бъдат утре същите, каквито са били днес сутринта?
Бюси и хирургът преминаха на латински и разговорът им непрестанно се прекъсваше от изблици смях.
Така стигнаха до края на голямата улица Сент-Антоан.
— Сбогом — каза Бюси, — аз съм дотук.
— Да ви почакам? — предложи Реми.
— Защо?
— За да съм сигурен, че ще се приберете след два часа и добре ще се наспите преди дуела — поне пет-шест часа сън.
— Да ти се закълна ли?
— Да, предостатъчно. Думата на Бюси, дявол да ме вземе. Мога ли да се съмнявам в нея!
— Добре, имаш я. След два часа ще се прибера, Реми.
— Хубаво. Сбогом, господине.
— Сбогом, Реми.
Младежите се разделиха, но Реми остана още малко на улицата.
Той видя как Бюси стигна до къщата и понеже отсъствието на Монсоро му гарантираше пълна безопасност, влезе през вратата, отворена му от Гертруда, а не през прозореца.
Едва след това Реми с философско спокойствие тръгна по безлюдните улици обратно към двореца на Бюси.
Когато минаваше през площад Бодуайе, забеляза насреща си петима мъже, загърнати в плащове и явно доста добре въоръжени.
Петима в този час — доста странно. Реми се скри зад ъгъла.
На десет крачки от него мъжете спряха, размениха си сърдечно „лека нощ“ и се разотидоха. Четирима се разделиха в различни посоки, петият остана, потънал а мислите си.
В този миг луната изгря иззад облаците и освети лицето на тази нощна птица.
— Господин дьо Сен-Люк? — възкликна Реми. Сен-Люк чу името си, вдигни глава и видя човека, който вървеше към него.
— Реми — зарадва се и той.
— Същият и съм щастлив, че мога да мина без: „На вашите услуги“, защото, ми се струва, изглеждате прекрасно. Дали ще е неделикатно от моя страна да попитам какво прави ваша милост в този час тъй далече от Лувъра?
— Честно казано, драги, по заповед на краля проучвам настроенията в града. Кралят ми каза: „Сен-Люк,
