— А — каза Бюси, — сбъркал съм: не ставало дума за дуел, а за убийство.
— Кълна се в дявола! — викна Монсоро.
— Да, виждам, че и двамата сме изпаднали в грешка. Но помислихте ли добре, господине: всичко това няма да се хареса на херцог д’Анжу.
— Точно той ме прати — отговори Монсоро.
Бюси трепна, Диана със стон вдигна ръце.
— Тогава — рече младежът — ще разчитам само на Бюси. Дръжте се, юнаци.
С мълниеносна скорост преобърна молитвената скамейка, придърпа масата и хвърли отгоре стола. Така за част от секундата вдигна нещо като отбранителен вал между себе си и враговете.
Беше толкова бърз, че куршумът, изстрелян от аркебузата, уцели само пейката и заседна в дъската. Същевременно Бюси катурна едно чудесно шкафче в стил Франсоа I и с него доукрепи твърдината си.
Диана остана скрита зад шкафчето. Тя разбираше, че не може да помогне на Бюси с нищо освен с молитвите си, и се молеше. Бюси я погледна, после обърна очи към противниците си, след това огледа импровизирания си бастион.
— Вече можете да заповядате — каза той, — но леко — шпагата ми боцка.
„Храбреците“, окуражавани от Монсоро, тръгнаха към Бюси, сякаш бяха на лов за глиган. Бюси ги чакаше приведен, с пламнали очи. Един от нападателите протегна ръка към пейката, за да я дръпне, но преди пръстите му да докоснат отбранителното съоръжение, шпагата на Бюси изскочи от амбразурата и порна ръката.
Нападателят извика и отстъпи към прозореца.
Бюси чу бързи стъпки в коридора и реши, че се е намерил между два огъня. Метна се към вратата да пусне резето, но тя вече се отваряше.
Младежът се дръпна крачка назад, за да може да се отбранява едновременно от старите и новите врагове.
Отвън нахлуха двама.
— О, скъпи мой господине — извика много познат глас, — закъсняхме ли?
— Реми! — зарадва се Бюси.
— И аз — обади се вторият глас. — Ама тук май убиват!
Бюси позна и него и изръмжа от радост.
— Сен-Люк!
— Съшият.
— А! — обърна се Бюси. — Сега, драгоценни господин дьо Монсоро, мисля, че ще е най-добре да ни пуснете навън, защото, ако не ни сторите път, ще минем през труповете ви.
— Трима при мен! — заповяда Монсоро.
Над перилата изникнаха нови трима нападатели.
— Виж ти! Май са цяла армия? — учуди се Сен-Люк.
— Боже милостиви, запази го — молеше се Диана.
— Безсрамна твар! — изкрещя Монсоро.
И се хвърли напред да намушка Диана.
Бюси го забеляза. Бръз като тигър, той на секундата прескочи барикадата. Шпагата му се кръстоса с шпагата на Монсоро, после Бюси атакува и нанесе на графа удар в гърлото, но разстоянието беше доста голямо и Монсоро се отърва с малка драскотина.
Пет-шест души едновременно се нахвърлиха върху Бюси.
Един падна, наръган от шпагата на Сен-Люк.
— Напред! — викна Реми.
— Не. Реми, не напред — спря го Бюси, — вдигни Диана и я изнеси оттук.
Монсоро изрева и грабна шпагата на един от новопоявилите се.
Реми се поколеба:
— А вие?
— Изнеси я, изнеси я! — викна Бюси. — Поверявам ти я.
— Мили боже! — пошепна Диана. — Мили боже, помогни му!
— Да вървим, госпожо — прикани я Реми.
— Никога, никога, не мога да го оставя.
Реми я вдигна на ръце.
— Бюси — извика Диана. — Бюси! Насам, помощ!
Клетата жена беше загубила разсъдъка си и вече не различаваше приятели от врагове. Всичко, което я отдалечаваше от Бюси, беше гибел, смърт за нея.
— Върви, върви — окуражи я Бюси. — Ще те последвам.
— Да — изрева Монсоро, — ще я последваш, надявам се.
Бюси видя, че Одоен се олюля, прегърби се и почти в същия миг падна, повлякъл подире си Диана. Бюси викна и се обърна.
— Няма нищо, господине — успокои го Реми, — куршумът уцели мен, тя е здрава и читава.
Точно когато Бюси се беше озърнал, трима му се нахвърлиха. Сен-Люк заварди приятеля си и един от тримата падна.
Другите двама отстъпиха.
— Сен-Люк — каза Бюси, — заклевам те в името на онази, която обичаш: спаси Диана!
— А ти?
— Какво аз? Аз съм мъж!
Сен-Люк се втурна към Диана, която вече се беше вдигнала на колене, грабна я и изчезна с нея.
— Насам! — изкрещя Монсоро. — Всички от стълбите!
— Ах, подлец! — викна Бюси. — Ах, страхливец!
Монсоро се скри зад гърбовете на своите хора. Бюси замахна, после скочи напред. С първия удар разцепи нечия глава, с втория — проби нечии гърди.
— Край с тях — рече той.
И се върна в своята крепост.
— Бягайте, господине, бягайте! — пошепна Реми.
— Аз?… Да бягам от убийци?
Бюси се наведе над младия лекар.
— Диана трябва да се спаси. Ти къде си ранен?
— Пазете се — извика Реми. — Пазете се!
И наистина четирима души нахлуха откъм стълбите.
Бюси бе обкръжен.
Но мислеше само за едно.
— А Диана? — извика той. — Диана?
Без да губи нито миг, се нахвърли върху четиримата. Свари ги неподготвени, двама паднаха: единият — ранен, другият — мъртъв.
После, атакуван от Монсоро, отскочи назад и отново се намери зад барикадата.
— Залостете вратите — викна Монсоро, — заключете ги: в ръцете ни е, в ръцете!
Междувременно Реми събра сетните си сили, изпълзя до барикадата и я подсили с тялото си.
Настъпи кратка пауза.
Бюси, застанал нащрек, с леко присвити крака, здраво опрян в стената, с извадена шпага в сгънатата в лакътя ръка, бързо се огледа.
Седем души лежаха на пода, още деветима имаше на крак. Бюси ги преброи с очи.
И като видя тези девет блеснали шпаги, като чу Монсоро да дава кураж на убийците, като усети как жвака кръвта под нозете му, този смелчак, който през живота си не бе изпитвал страх, сякаш видя в дъното на стаята да се появява призракът на смъртта и с мрачна усмивка го прикани.
„От деветимата мога да надвия още петима, но останалите ще ме убият. Имам сили за още десет минути бой. Тогава да направя в тези десет минути това, което никой никога не е правил и няма да направи.“
Свали пелерината, обви с нея лявата си ръка, направи нещо като щит и скочи в средата на стаята, като
