— А! Вие ли сте, господин дьо Бюси? — чу се внезапно глас откъм дърветата.
Бюси трепна. Не беше гласът на Сен-Люк.
— Сен-Люк! — отново викна той. — Насам, насам! Не се бой за Диана! Убих Монсоро!
Бюси се надяваше, че Сен-Люк се крие някъде наблизо и след тази вест ще се появи.
— А! Значи Монсоро е убит? — попита пак другият глас.
— Да.
— Прекрасно.
И Бюси видя как иззад дърветата излязоха двама. Лицата им бяха закрити с маски.
— Господа — викна той, — господа, моля ви, за бога, помогнете на един благородник, изпаднал в беда, все още можете да го спасите.
— Какво ще кажете, монсеньор? — тихо попита единият от непознатите.
— По-тихо! — спря го другият.
— Монсеньор! — възкликна Бюси — той бе чул думите им, до такава степен се бяха изострили всичките му сетива от отчайващото положение. — Монсеньор! Помогнете ми и ще простя предателството ви!
— Чу ли? — попита единият с маската.
— Какво ще наредите?
— Помогни му…
И допълни с усмивка иззад маската:
— … да не страда.
Бюси извърна глава в посоката, откъдето идваше гласът, дръзнал да говори с подобен ироничен тон в такава минута.
— О! Свършено е! — пошепна той.
В същия миг усети опряна в гърдите си цевта на аркебуза. Гръмна изстрел.
— Убиец! — каза той. — Бъди проклет!
И умря с името на Диана на уста.
Няколко капки от кръвта му паднаха от оградата върху човека, който бе наречен „монсеньор“.
— Мъртъв ли е? — викнаха няколко души — те бяха разбили вратите и стояха до прозореца.
— Да — викна Орили. — Не забравяйте, че покровител и господар на Бюси беше и монсеньор херцог д’Анжу, бягайте!
Убийците това и чакаха — те веднага изчезнаха. Херцогът слушаше как звуковете от стъпките им заглъхват и стават все по-далечни.
— А сега, Орили — каза той, — качи се в онази стая и ми хвърли през прозореца трупа на Монсоро.
Орили отиде, намери сред всички покойници тялото на главния ловчия, вдигна го на гръб и както бе наредил спътникът му, го хвърли през прозореца. С падането то също напръска с кръв дрехите на херцог д’Анжу.
Франсоа претърси камизола на главния ловчия и намери договора, подписан от престолонаследническата му ръка.
— Точно това търсех — каза той, — повече нямаме работа тук.
— А Диана? — попита от прозореца Орили.
— По дяволите! Вече не съм влюбен и тъй като тя не ни позна, развържи я. Също и Сен-Люк. Да се махат, накъдето им видят очите.
Орили изчезна.
— Не станах крал на Франция — рече херцогът и разкъса договора на ситни късчета, — но пък няма да бъда обезглавен с обвинение за държавна измяна.
Глава 53
Как брат Горанфло се намери повече от всякога между небето и земята
Авантюрата със заговора се обърна съвсем на комедия. Нито швейцарците, сложени да пазят устието на тази река от интриги, нито френската гвардия, която дебнеше от засада, не успяха да заловят в хвърлените мрежи не само най-големите заговорници, но и никого от по-дребните риби.
Всички участници в заговора избягаха през подземния тунел под гробището.
Нито един не излезе от абатството. Затова щом вратата бе изкъртена, Крийон оглави трийсетимата и заедно с краля всички нахлуха вътре.
В големите тъмни помещения цареше мъртва тишина.
Крийон, стар боец, би предпочел да е шумно. Опасяваше се от някаква клопка.
Но напразно пратиха разузнавачи, напразно отвориха прозорци и врати, напразно претърсиха гробницата на параклиса. Навсякъде беше празно.
Кралят вървеше отпред с шпага в ръка и крещеше с цяло гърло:
— Шико! Шико! Никой не се обаждаше.
— Да не са го убили? — чудеше се кралят. — Свети боже! Те ще ми платят за моя шут като за истински аристократ.
— И много правилно — съгласи се Крийон, — защото той действително е благородник, и то от най- смелите.
Шико не отговаряше, защото биеше херцог дьо Майен и така се наслаждаваше на заниманието си, че оставаше глух и сляп за всичко друго.
Но след като Майен изчезна, след като Горанфло падна в несвяст, нищо повече не отвличаше Шико и той едва тогава чу как го викат и позна гласа на краля.
— Насам, сине мой, насам — силно изкрещя Шико и се опита да вдигне Горанфло, за да го закрепи в седнало положение.
Успя и подпря монаха на дървото.
Усилията, които употреби за милосърдната си постъпка, отчасти лишиха гласа на гасконеца от обичайната му звънливост, така че в достигналия до него възглас Анри долови жална нотка.
Кралят не беше прав — напротив, Шико бе опиянен от победата см. Но като видя плачевното състояние на монаха, гасконецът си помисли: дали да разобличи вероломното шкембе или по-добре да прояви милост към това буре.
И се загледа в Горанфло, както нявга Август ще да е съзерцавал Цина96.
Горанфло постепенно се съвземаше; колкото и да беше глупав, надали все пак до такава степен, че да се лъже за участта, която го очакваше. Освен това той много приличаше на онези животни, които непрекъснато са заплашени от човека и затова те инстинктивно усещат, че ръката му посяга само за да удари, а устата му се отваря само за да ги изяде.
Точно в такова душевно състояние Горанфло отвори очи.
— Господин Шико! — възкликна той.
— О! — обади се Шико. — Значи не си умрял?
— Добри ми сеньор Шико — продължи монахът и се опита да долепи молебствено длани пред огромния си корем, — нима ще ме хвърлите в ръцете на преследвачите — мен, вашия Горанфло?
— Говедо — отвърна Шико с неприкрита нежност.
Монахът зарева.
След като успя да събере ръцете си, сега той опита да чупи пръсти.
— Мен, който е изял с вас толкова вкусни обеди — викаше през риданията, — мен, който според собствените ви думи пие с такъв финес, че заслужава титлата крал на сюнгерите; мен, който толкова харесваше кокошчиците, печени според вашите указания в „Рогът на изобилието“, че винаги съм ги оглозгвал до последните костици!
Този последен аргумент най хвана място и наклони везните на Шико към милосърдие.
— Мили боже! Ето ги! — извика Горанфло и се опита да скочи на крака, но не постигна целта си. — Вече са тук, край! О, добри ми сеньор Шико, спасете ме!
И понеже не успя да стане, монахът направи нещо много по-лесно: пльосна се на земята.
— Ставай! — каза Шико.
