— Прощавате ли ми?
— Ще видим.
— Колкото ме бихте, вече сме квит.
Шико се засмя. Разсъдъкът на клетия монах бе тъй помътен, че той бе възприел ударите, изсипани според дълга към херцог дьо Майен, като понесен от него самия пердах.
— Смеете ли се, добри ми господине?
— Разбира се, че се смея, животно такова!
— Значи ще остана жив?
— Възможно е.
— Нямаше да се смеете, ако вашия Горанфло го чакаше смърт!
— Това не зависи от мен — отговори Шико, — това зависи от краля. Само кралят има власт над живота и смъртта.
Горанфло положи доста усилия и се изправи на колене.
В този миг мракът бе разпръснат от ярки светлини и приятелите се видяха заобиколени от безброй извезани камизоли и от шпаги, блеснали от огъня на факлите.
— Ах, Шико! Мили Шико! — викна кралят. — Как се радвам да те видя отново!
— Чувате ли, добри ми господин Шико — пошепна монахът, — негово величество великият крал е щастлив да ви види отново.
— Е, и?
— От радост ще направи за вас всичко, за което го помолите. Измолете помилване за мен.
— От кого, от онзи Ирод?
— Оо! Тихо, скъпи господин Шико!
— Господарю — обърна се Шико към краля, — колко души хванахте?
— „Confiteor“ — зашепна Горанфло.
— Нито един — отвърна Крийон. — Изменници! Сигурно са намерили друг път, който не ни е известен.
— Възможно е — потвърди Шико.
— Но ти видя ли ги? — попита кралят.
— Как да не ги видя!
— Всичките?
— От първия до последния.
— „Confiteor“ — повтаряше Горанфло, защото не беше в състояние да си спомни продължението.
— Разпозна ги, нали?
— Не, кралю.
— Как така? Не ги ли позна?
— Само единия, и то…
— И то?
— Не в лицето, кралю.
— Кой беше?
— Херцог дьо Майен.
— Майен? Онзи, заради когото ти…
— Вече не, сега сме квит.
— Ха! Разкажи ми, Шико.
— После, синко, после. Сега да се върнем към настоящето.
— „Confiteor“ — още повтаряше Горанфло.
— Охо, хванали сте пленник? — обади се изведнъж Крийон и сложи длан на рамото на монаха, а Горанфло въпреки съпротивата на цялата си телесна маса се огъна под тежестта й.
Монахът онемя.
Шико забави отговора и предостави на всички смъртни мъки, пораждани от големия ужас, да нахлуят за миг в сърцето на нещастния монах.
Онзи само дето втори път не загуби съзнание като видя толкова мъже, кипнали от гняв.
Най-накрая, след краткото мълчание, когато Горанфло сякаш чуваше вече тръбите на Страшния съд, Шико каза:
— Господарю, добре огледайте този монах.
Някой от присъстващите поднесе факла до лицето на Горанфло. Монахът затвори очи, за да си спести поне един от ужасите при преминаването от този на онзи свят…
— Проповедникът Горанфло! — учуди се Анри.
— „Confiteor, confiteor, confiteor“ — бързо-бързо заповтаря монахът.
— Същият — потвърди Шико.
— Онзи, който…
— Точно така — прекъсна го Шико.
— Охо! — с явно задоволство рече кралят.
Потта от лицето на Горанфло можеше да се събира с тасчета.
И как другояче, след като веднага се дочу звън на шпаги, сякаш самият метал беше живо същество и изгаряше от нетърпение.
Няколко души застрашително тръгнаха към монаха.
Той по-скоро почувства настъплението им, отколкото го видя, и слабо изстена.
— Чакайте — спря ги Шико, — трябва да посветя краля във всичко.
Малко се отдалечи с Анри и му пошепна:
— Сине мой, благодари се на Всевишния, че преди трийсет и пет години е позволил да се пръкне този свят човек, защото той спаси всички ни.
— Спасил ни е?
— Да. Тъкмо той ми разказа всичко за заговора. От алфа до омега.
— Кога?
— Преди осем дни. Така че, ако враговете на ваше величество го открият, можем да го смятаме за мъртъв.
Горанфло чу само последните думи: „Можем да го смятаме за мъртъв.“
И падна по очи, протегнал напред ръце.
— Достоен човек — каза кралят и доброжелателно погледна грамадата от месища, в която всеки друг би съзрял само материална маса, способна да погълне и утаен пламъка на разума, — достоен човек, ще го вземем под наше покровителство.
Горанфло улови милосърдния поглед на краля и лицето му стана като маска на античен паразит: едната половина се смееше до ухото, другата беше обляна в сълзя.
— И добре ще сториш, кралю — подзе Шико, — защото слуги като него са рядкост.
— Как мислиш, какво да го правим? — попита Анри.
— Мисля, че докато е в Париж, животът му е застрашен.
— Да му сложим охрана?
Горанфло го чу.
„Не е лошо — помисли си той. — Май ще се отърва само със затвор. Все пак е по-добре, отколкото машината за изтезания, особено ако храната е хубава.“
— Безполезно — отговори Шико. — Дай аз да го взема.
— Къде?
— При мен.
— Да, отведи го и се върни в Лувъра. Трябва да се срещна там с моите приятели и да ги подготвя за утрешния ден.
— Ставайте, преподобни отче — обърна се Шико към монаха.
— Той се гаври — изломоти Горанфло, — зло сърце.
— Ставай, добиче — тихо повтори гасконецът и го подритна с коляно отзад.
— Ах, заслужил съм си го! — възкликна Горанфло.
