— Какво си говори той? — попита кралят.
— Спомня си всички свои тревоги — отговори Шико, — изброява всичките си мъки и тъй като му бях обещал покровителството на ваше величество, той сега горд от заслугите си казва: „Заслужил съм си го!“
— Горкият! — съжали го кралят. — Погрижи се за него както трябва, приятелю.
— Бъдете спокоен, кралю. Когато е с мен, нищо не му липсва.
— О, господин Шико — извика Горанфло, — скъпи мой господин Шико, къде ще ме пратят?
— Сега ще разбереш. Първо, благодари на негово величество, неблагодарно чудовище, благодари му.
— За кое?
— Благодари му, ти казвам?
— Ваше величество — запелтечи Горанфло, — ваше всемилостивейшо величество…
— Да — каза Анри, — знам за всичко, което сте направили по време на пътешествието си в Лион, на вечерта на Лигата и особено днес. Не се безпокойте, ще ви се отплатя достойно.
Горанфло въздъхна.
— Къде е Панург? — попита Шико.
— В конюшнята, клетото животно.
— Върви, яхни го и се върни при мен.
— Да, господин Шико.
Монахът се понесе с цялата скорост, която му беше достъпна, учуден, че гвардейците не го преследват.
— А сега, сине мой — каза Шико, — остави си двайсет души за ескорт, а десетима изпрати с господин дьо Крийон.
— Къде да ги пратя?
— В замъка Анжу за брат ти.
— Защо?
— Да не избяга втори път.
— Нима брат ми…
— Навредих ли ти със съветите си, които ти послуша днес?
— Не, кълна се в Разпятието на Исус!
— Тогава направи, каквото ти казах.
Анри даде нареждане на полковника на френската гвардия да му доведе в Лувъра херцог д’Анжу.
Крийон, който не изпитваше особени симпатии към принца, веднага тръгна за него.
— А ти? — попита Анри.
— Ще почакам моя светец — отговори шутът.
— И после ще дойдеш в Лувъра, нали?
— След около час.
— Тогава аз тръгвам.
— Върви, сине мой.
Анри се оттегли заедно с останалите войници.
А Шико се запъти към конюшните и когато влезе в двора, видя Горанфло, яхнал Панург.
Несретникът дори не беше се опитал да избяга от съдбата, която го чакаше.
— Хайде, хайде — каза Шико и хвана поводите на Панург, — да побързаме, чакат ни.
Горанфло хич не помисли за съпротива, той само лееше сълзи, и то в такова изобилие, че просто пролича как е отслабнал.
— Казах ли аз — шепнеше той, — казах ли…
Шико водеше Панург и само посвиваше рамена.
Глава 54
В която Шико се досеща защо по ботушите на д’Епернон има кръв, а лицето му е бяло като платно
Когато се върна в Лувъра, кралят намери приятелите си легнали и кротко заспали.
Историческите събития имат едно особено качество: те озаряват с отблясъците на величието си моменти, които са го предшествали.
Затова за онези, дето ще възприемат събитията, които трябваше да се случат в утрото на въпросния ден, тъй като кралят се завърна в Лувъра още към два посред нощ — за онези, повтаряме, дето ще възприемат тези събития с уважение, продиктувано от предчувствието за техния изход, може би няма да е безинтересно да видят как кралят, след като едва не загуби короната си, търси утеха тъкмо при тримата си другари, които след няколко часа ще рискуват живота си заради него.
Сигурни сме, че поетът, избраник на съдбата, който се уповава не на предвижданията, а на озарението, би се слисал от печалната красота на тези освежени от съня лица на младежите, заспали със спокойни усмивки на подредените едно до друго легла подобно на братя в спалнята на бащиния дом.
Анри, съпровождан от Шико, който бе настанил вече своя подопечен на сигурно място и се беше завърнал при краля, с тихи стъпки се приближи до тях.
Едното легло беше празно — леглото на д’Епернон.
— Още го няма този развейпрах — пошепна кралят. — Нещастник! Безумец! Да се бие с Бюси, най- смелия човек във Франция, най-опасния в света, и хич да не си дава сметка!
— Наистина, няма го — потвърди Шико.
— Да бъде намерен! Да бъде доведен тук! — възкликна кралят. — И да ми пратят Мирон. Искам този безумец да бъде приспан, ако ще и против волята му. Искам сънят да му даде сили и пъргавина, да му помогне да се защитава.
— Господарю — съобщи лакеят, — господин д’Епернон току-що дойде.
Д’Епернон наистина се появи в Лувъра. Като научи за завръщането на краля и се досети, че той ще отиде в спалнята, младежът се опита да се промъкне безшумно в другата стая с намерението да остане незабелязан.
Но вече го чакаха и както видяхме, на краля бе докладвано за появата му.
Щом разбра, че няма да му се размине, д’Епернон доста смутен влезе в спалнята.
— А! Ето те най-после — посрещна го Анри. — Ела тук, нещастнико, и виж другарите си.
Д’Епернон обходи с поглед стаята и потвърди с кимване, че ги е видял.
— Погледни ги — продължи Анри, — те са благоразумни, те разбраха какво представлява този ден, а ти, несретнико, вместо да се помолиш, както направиха те, и да спиш като тях — ти играеш на зарове и обикаляш бардаците. Кълна се в тялото Христово, ти си по-бял от вар! Какво ще правиш сутринта? Още отсега си заникъде!
Действително, д’Епернон беше много блед, толкова, блед, че забележката на краля го накара да се изчерви.
— Хайде — каза Анри, — върви лягай, нареждам ти! И заспивай! Само че ще успееш ли?
— Кой, аз ли?! — отговори д’Епернон така, сякаш подобен въпрос го наскърбява до дъното на душата.
— Имах предвид дали ще ти остане време. Нима не ти е известно, че ще се биете още на разсъмване и че в това ужасно годишно време в четири сутринта вече е съмнало? Сега е два. Остават ти само два часа.
— За два часа, ако ги използваш както трябва, можеш да постигнеш много нещо.
— Ще успееш ли да заспиш?
— Ще заспя и още как, ваше величество.
— Не ми се вярва!
— Защо?
— Защото си разтревожен, мислиш за утре. И как няма да се тревожиш — че утре, уви, е вече днес. Но колкото и да е очевидно това, изпитвам някаква вътрешна необходимост да говоря така, сякаш
