— Да не си въобразяваш, че ще остана в Лувъра но време на двубоя?
— Кълна се в светата утроба! Ти ще останеш там. Ако те видят тук, при победа на твоите приятели всеки ще каже, че си направил магия, а в случай на поражение всички ще те обвинят, че си ги урочасал.
— Какво ме засягат клюките и дрънканиците? Ще обичам приятелите си докрай.
— Харесва ми, че си толкова свободомислещ, хваля те също, че толкова обичаш приятелите си — сред кралете това е рядка добродетел, но не ми се ще да оставяш херцог д’Анжу сам в Лувъра.
— Нали Крийон е там.
— Е, Крийон е просто бивол, носорог, глиган — което си щеш храбро и непокорно животно. А брат ти е пепелянка, гърмяща змия — която ще да е твар, чието могъщество не е в силата, а в отровата й.
— Прав си. Трябваше да го пратим в Бастилията.
— Казах ти, че правиш грешка, като се срещаш с него.
— Да, бях победен от неговата самоувереност, от спокойствието му, от приказките за някаква си услуга, която бил ми направил.
— Още повече трябва да се пазиш от него. Да се връщаме, сине мой, послушай ме!
Когато кралят и Шико влязоха в двореца, там всички вече бяха на крак. Младежите се бяха събудили първи и слугите вече ги бяха облекли.
Кралят попита какво правят.
Шомберг приклякал, Келюс си промивал окото с оцетна киселина, Можирон пиел чаша испанско вино, д’Епернон точел шпагата си.
Последното можеше да се види и без питане, защото д’Епернон бе наредил да му донесат точилото пред вратата на спалнята.
— И според теб този човек не е истински Баярд? — възкликна Анри и хвърли на д’Епернон обичлив поглед.
— Според мен е просто точилар и толкова — отговори Шико.
Д’Епернон ги забеляза и извика:
— Кралят!
Тогава въпреки решението, което беше взел и което нямаше сили да спазва, дори ако не беше възклицанието, Анри влезе в стаята на фаворитите.
Вече казахме, че умееше да се държи величествено и прекрасно да се владее. Неговото спокойно, почти усмихнато лице не издаде никое от чувствата, стаени в сърцето му.
— Здравейте, господа — поздрави той. — Както виждам, настроението е добро.
— Слава богу, да, господарю — отговори Келюс.
— Но вие, Можирон, не сте много весел.
— Господарю, както знае ваше величество, аз съм много суеверен, а сънувах лош сън, така че се опитвам да си повдигна настроението с глътка испанско вино.
— Приятелю — каза кралят, — да не забравяме, че според думите на Мирон, а той е голям лекар, повтарям, да не забравяме, че сънищата зависят от предшестващите впечатления, но нямат нищо общо с бъдещите събития — те зависят само от волята божия.
— Точно затова ме виждате готов за боя, господарю — намеси се д’Епернон. — И аз сънувах лош сън, но въпреки това ръката ми е твърда и очите зорки.
И като атакува стената, направи резка с току-що наточената шпага.
— Да — взе думата Шико, — сънували сте, че ботушите ви са в кръв. Не е лош сън: той означава, че един прекрасен ден ще станете победител като Александър или Цезар.
— Храбреци мои — каза Анри, — знаете, че става дума за честта на вашия господар, тъй като в известен смисъл точно нея защитавате, но, помнете добре, само честта — не се тревожете за безопасността на моята особа. Тази нощ така укрепих трона си, че на първо време никакви удари не го застрашават. Затова се сражавайте само за честта ми.
— Нямайте грижа, господарю. Може да се простим с живота си — каза Келюс, — но във всички случаи честта ви ще бъде спасена.
— Господа — продължи кралят, — много ви обичам, но също толкова ви и ценя. Нека ви дам един съвет: няма нужда от излишно перчене. Не със смъртта си ще докажете правотата ми, а със смъртта на противниците.
— О, що се отнася до мен — възкликна д’Епернон, — няма да пощадя живота си.
— Аз няма да обещавам нищо — поде Келюс, — ще направя каквото мога и това е всичко.
— А аз — каза Можирон — ще отговоря на негово величество, че даже и да умра, непременно ще убия и противника си — око за око.
— Само с шпаги ли ще се биете?
— С шпаги и кинжали — отговори Шомберг.
Кралят държеше ръката си на гърдите. Може би ръката му и сърцето под нея чрез трепета и пулсирането на кръвта споделяха взаимно страховете си, но външно кралят с гордия си вид, сухи очи, високомерна уста си оставаше крал, сиреч изпращаше войници в бой, а не приятели на смърт.
— Наистина си прекрасен в този миг, кралю мой — прошепна Шико.
Благородниците бяха готови, оставаше само да се сбогуват с господаря си.
— С коне ли ще отидете? — попита Анри.
— Не, господарю — отвърна Келюс, — ще вървим пешком. Това е много здравословно упражнение, то освежава главата, а ваше величество хиляди пъти е казвал, че не толкова ръката, колкото главата насочва шпагата.
— Ти си прав, сине мой. Благославям те.
Келюс се поклони и целуна ръка на краля. Другите последваха примера му.
Д’Епернон коленичи и рече:
— Господарю, благословете шпагата ми.
— Не, д’Епернон — възрази кралят, — дайте шпагата на пажа си. Аз имам за вас по-добри шпаги. Шико, донеси ги.
— Как не — възропта Шико, — възложи го на капитана на твоята гвардия, сине мой. Аз съм просто шут и дори езичник и небесната благословия може да се превърне в зла орис, ако моят приятел дяволът ме погледне в ръцете и види какво нося.
— Какви са тези шпаги, господарю? — попита Шомберг, като хвърли поглед към сандъка, донесен от офицера.
— Италиански шпаги, изковани в Милано. Вижте прекрасните им ефеси! Всички вие, освен Шомберг, имате нежни ръце и първото порязване ще ви обезоръжи, ако не са добре прикрити.
— Благодарим, благодарим, ваше величество — възкликнаха в един глас четиримата младежи.
— Време е вече, вървете — каза кралят, като не можеше повече да прикрива вълнението си.
— Господарю — попита Келюс, — ваше величество няма ли да наблюдава двубоя, та да ни вдъхне кураж?
— Не. Това би било неуместно. Вие се биете тайно, биете се без мое разрешение. Нека не придаваме излишна тържественост на този двубой. И най-вече нека изглежда като резултат от лични дрязги.
Кралят с наистина величествен жест отпрати своите фаворити.
Когато те се скриха от погледа му, когато последният от техните слуги, облечени като за бой с ризници и шлемове, напусна Лувъра и звънтенето на шпорите му стихна, кралят се хвърли на килима и изстена.
— Оо! Умирам!
— Аз пък — обади се Шико — искам да видя двубоя. Не знам защо, но имам предчувствието, че при д’Епернон непременно трябва да стане нещо интересно.
— Напускаш ли ме, Шико? — почти изплака кралят.
— Да — отговори Шико, — ако някой от тях зле изпълнява дълга си, ще бъда там да го заместя и да защитя честта на своя крал.
— Добре, върви — примири се кралят.
Едва получил разрешението, Шико мълниеносно изчезна.
Кралят отиде в оръжейната зала, нареди да затворят дървените жалузи, забрани всякакви викове и
