съдбоносният ден още не е дошъл.
— Господарю — подхвана д’Епернон, — ще заспя. Обещавам ви. Но само, в случай че ме оставите да заспя.
— Прав е — каза Шико.
Д’Епернон наистина се съблече и легна. Имаше спокоен, дори доволен вид, което се стори добро предзнаменование на краля и на Шико.
— Храбър е като Цезар — рече кралят.
— Толкова храбър — почеса се зад ухото Шико, — че вече нищо не разбирам, честна дума.
— Ето го, заспа.
Шико отиде до леглото, защото се съмняваше, че д’Епернон може да бъде чак толкова безметежен.
— О! — възкликна той изведнъж.
— Какво има? — попита кралят.
— Погледни.
И Шико посочи с пръст ботушите на д’Епернон.
— Кръв! — пошепна кралят.
— Газил е кръв, сине мой. Наистина — храбрец!
— Да не е ранен? — обезпокои се кралят.
— Ами щеше да каже. Пък и да е ранен, ще да е в петата като Ахил.
— Чакай! Пелерината също е изцапана. Ами виж му и ръкава! Какво ли се е случило?
— Дали не е убил някого? — зачуди се Шико.
— Защо?
— Да се поупражнява.
— Странно — каза кралят.
Шико се почеса още по-енергично:
— Хм-хм! — изхъмка той.
— Защо не отговаряш?
— Напротив, отговарям: „хм-хм“. Според мен това е предостатъчно.
— О, боже господи — възкликна Анри, — какво става около мен и какво ли още ме чака? Добре, че утре…
— Днес, сине мой. През цялото време бъркаш.
— Да, имаш право.
— И какво за днес?
— Днес ще се успокоя.
— Защото те ще убият онези проклети анжуйци.
— Смяташ ли, Анри?
— Сигурен съм. Те са храбреци.
— На мен пък не ми се е случвало да чуя от някого, че анжуйците са страхливци.
— Естествено не. Но погледни каква сила се крие в тях. Погледни ръцете на Шомберг: прекрасни мускули, прекрасни ръце!
— Ами! Да беше видял ръцете на д’Антраге.
— Погледни как решително е стиснал уста Келюс, а Можирон е с гордо чело дори в съня си. С такива лица хората побеждават! Ах, когато тези очи изгарят с погледа, си, противникът е наполовина победен.
— Мили приятелю — скръбно поклати глава Шико, — знам и други горди чела, очи, които изпепеляват не по-малко страшно от тези, на които ти разчиташ. Това ли е всичко, с което се успокояваш?
— Не, ела да ти покажа нещо.
— Къде?
— В кабинета.
— Това, което смяташ да ми покажеш, то ли ти дава вяра в победата?
— Да.
— Тогава да вървим.
— Чакай.
И Анри се върна при леглата на младежите.
— Какво има? — попита Шико.
— Слушай, не искам утре, по-точно днес, да ги натъжавам, нито да ги разстройвам. Ще се простя с тях сега.
Шико кимна.
— Прости се, сине мой — каза шутът.
Тонът, с който произнесе тези думи, беше толкова тъжен, че кралят усети как го побиват тръпки и очите му се насълзиха.
— Сбогом, приятели — пошепна Анри, — сбогом, мои добри приятели.
Шико извърна глава да не гледа — и неговото сърце не беше от камък.
Но погледът му неволно пак се върна към младежите.
Анри, наведен над тях, ги целуваше един след друг по челата.
Свещ от розов восък озаряваше с бледа погребална светлина драперията на спалнята и лицата на актьорите, които участваха в тази сцена.
Шико не беше суеверен, но когато видя как Анри докосва с устни челата на Можирон, Келюс и Шомберг, изпита такова чувство, сякаш виждаше скръбта на живия, който завинаги се сбогува с мъртвите, вече положени в ковчези.
„Странно — каза си Шико, — никога не съм изпитвал подобно чувство. Горките деца!“
Щом кралят завърши сбогуването с приятелите си, д’Епернон отвори очи, за да види дали си е отишъл.
Кралят, опрян на ръката на Шико, вече беше излязъл от стаята.
Д’Епернон скочи от леглото и се захвана възможно най-старателно да почиства петната кръв от ботушите и дрехите си.
Това занимание върна мислите му към събитията на площада на Бастилията.
— Аз дори нямам толкова кръв, колкото е необходима за този човек — тъй много проля тази нощ, а се сражаваше съвсем сам.
И д’Епернон отново си легна.
Колкото до Анри, то той заведе Шико в кабинета си, отвори дълъг сандък от черно дърво, облицован отвътре с бял атлаз, и каза:
— Ето, гледай!
— Шпаги — възкликна Шико. — Виждам. Какво от това?
— Да, това са шпаги, но осветени, приятелю мой.
— От кого?
— От самия папа, нашия свети отец. Той направи за мен това благодеяние, за да бъде закаран сандъкът до Рим и обратно, бяха необходими двайсет коня и четирима души. Затова пък имам шпагите.
— Остри ли са? — попита гасконецът.
— Естествено. Но най-важното им достойнство, Шико, е, че са осветени.
— Разбира се. Ала все пак да си знаем, че са и остри.
— Нечестивецо!
— Добре, сине мой, сега да поговорим за друго.
— Само че да побързаме.
— Спи ли ти се?
— Не, искам да се помоля.
— В такъв случай да поговорим делово. Нареди ли да доведат монсеньор херцог д’Анжу?
— Да, той чака долу.
— Какво смяташ да правиш с него?
— Мисля да го пратя в Бастилията.
— Много мъдро. Само избери по-сигурна тъмница с дебели стени и здрави ключалки. Например, тази, в
