разходи се из парижките улици и ако случайно чуеш някой да говори, че съм се отказал от престола, смело отговаряй, че не е вярно.“
— И говори ли някой така?
— Никой, нито дума. Ето затова, понеже наближава полунощ, всичко е спокойно и не срещнах никого освен господин дьо Монсоро, освободих приятелите си и тъкмо се канех да се прибирам, когато се срещнахме с теб.
— Какво казахте? Господин дьо Монсоро ли?
— Да.
— Срещнали сте господин дьо Монсоро?
— С въоръжен отряд — бяха десет-дванайсет души.
— Господни дьо Монсоро! Не може да бъде!
— Защо да не може?
— Защото той сега трябва да е в Компиен.
— Трябва, но не е там.
— А заповедта на краля?
— О, че кой се подчинява на краля?
— Срещнали сте господин дьо Монсоро с десет-дванайсет души?
— Точно така.
— Той позна ли ви?
— Да, предполагам.
— Бяхте само петимата ли?
— Четиримата ми приятели и аз. Никой друг.
— Той не ви ли нападна?
— Напротив, избегна срещата с мен, точно това ме учуди. Защото аз, щом го познах, се приготвих за страшна битка.
— И накъде тръгна?
— Към улица Тиксераидери.
— О, божичко! — неволно възкликна Реми.
— Какво има? — обезпокои се Сен-Люк от тона на младия доктор.
— Господин Сен-Люк, неизбежно ще се случи голямо нещастие.
— Какво голямо нещастие? С кого?
— С господин дьо Бюси.
— Бюси? О, Исусе! Кажете ми, Реми, нали знаете, че съм му приятел.
— Какъв ужас! Господин дьо Бюси мислеше, че графът е в Компиен.
— Е?
— Позволи си да се възползува от отсъствието му.
— Значи сега е…
— При госпожа Диана.
— А — помрачня Сен-Люк, — лоша работа.
— Да. Разбирате ли — каза Реми, — господин дьо Монсоро сигурно се е усъмнил или са му внушили някакви предположения, затова е дал вид, че заминава, само и само да ги изненада.
— Чакайте! — плесна се по челото Сен-Люк.
— Някого подозирате?
— Тук има пръст херцог д’Анжу.
— Но лично херцог д’Анжу уреди днес сутринта това пътуване на Монсоро.
— Още повече. Добре ли сте с белите дробове, прекрасни мой Реми?
— Като ковашки мехове са, кълна се в тялото божие!
— Тогава бързо, бързо, да не губим нито секунда. Знаете ли къщата?
— Да.
— Тичайте напред.
И младите мъже се понесоха по улицата със скорост, която би била достойна за елени, преследвани от ловци.
— Отдавна ли го срещнахте? — попита Реми бежешком.
— Кого? Монсоро ли?
— Да.
— Преди около четвърт час — отговори Сен-Люк и прескочи грамада от камъни, висока около пет фута.
— Само да не закъснеем — обади се Реми, извади шпагата и вече бе готов за всичко.
Глава 52
Убийството
Диана, съвсем сигурна за пътуването на мъжа си, без никакъв страх прие Бюси, спокоен и далечен от каквито и да било подозрения.
Никога досега тази прекрасна жена не бе излъчвала подобно сияние, никога Бюси не беше се чувствал толкова щастлив. Има мигове — душата или по-точно инстинктът за самосъхранение винаги усещат тяхната значимост, — има мигове, когато духовните сили на човека се сливат с всички резерви на физическите му възможности, пробудени от неговите чувства. Човек се усеща съсредоточен и същевременно е в състояние да обхване всичко. С всяка своя клетка той попива живота, без да осъзнава, че може след миг да се раздели с него, без да предусеща приближаването на катастрофата, която ще му отнеме живота.
Диана се плашеше от страшния утрешен ден и колкото повече се мъчеше да прикрие вълнението си, толкова повече се вълнуваше. Затова младата жена изглеждаше особено нежна, тъй като мъката, изпълнила всички пространства на любовта, й вдъхна липсващия аромат на поезията. Истински дълбокото чувство страни от веселието и очите на искрено обичащата жена най-често не блестят, а са замъглени от сълзи.
На първо време Диана охлади пламналия от страст млад мъж. Тази нощ искаше да му обясни, че неговият живот е едно цяло с нейния живот; искаше да обсъди с него най-сигурните начини за бягство.
Защото не беше достатъчно той да победи — след като победеше, трябваше да бяга от гнева на краля, защото надали Анри щеше да прости на победителя поражението или смъртта на своите фаворити.
— И освен това — продължи Диана, обгърнала с ръка врата на Бюси, без да сваля очи от лицето на своя любим, — нима ти не си най-храбрият човек във Франция? Нима за теб ще е въпрос на чест да увеличаваш славата си? Ти и без това си толкова над всички останали мъже, че от твоя страна би било невеликодушно да желаеш още по-голямо превъзходство. Не целиш да се харесаш на други жени, защото ме обичаш и ще те е страх да не ме загубиш завинаги — нали, Луи? Луи, пази живота си. Не ти казвам: „Мисли за смъртта“, защото ми се струва, че не е възможно да има на света достатъчно силен, достатъчно могъщ човек, който да убие моя Луи по някакъв начин освен с коварство. Но помисли за раните: може да бъдеш ранен, много добре знаеш, нали тъкмо раната от битката със същите хора направи възможно нашето запознанство.
— Бъди спокойна — засмя се Бюси, — ще си пазя лицето, не искам да бъда обезобразен.
— О, целият се пази! Нека тялото ти бъде за теб също толкова свещено, както ако беше моето тяло. Помисли как щеше да страдаш, ако ме видиш наранена, окървавена. Същите мъки ще усетя и аз при вида на кръвта ти. Бъди предпазлив, мой безстрашни лъве, само за това те моля. Направи като онзи римлянин, чиято история ми чете миналия път, за да ме успокоиш. О! Постъпи точно като него. Остави тримата си приятели да се сражават с противниците си, притечи се на помощ на онзи, който е в най-тежко положение, но ако те нападнат наведнъж двама или трима — бягай. Ще се върнеш после като Хораций и ще ги убиеш един по един.
— Добре, любима моя Диана — каза Бюси.
— Ах, ти ми отговаряш, без да вникнеш в думите ми, Луи. Ти ме гледаш, но не ме чуваш.
— Да, но затова пък те виждам и си прекрасна.
— Боже господи, сега за моята красота ли говорим? Говорим за теб, за живота ти, за нашия живот. Чуй
