— Сега — си каза в началото — вървят по улица Сент-Антоан. Сега влизат в ограденото. Вадят шпагите. Вече се бият.
При тези думи горкият крал, цял разтреперан, захвана да се моли.
Но благочестивите молитви, които мълвяха устните му, не досягаха неговата душа, погълната от други чувства.
След няколко минути той се изправи.
— Дано Келюс си спомни — рече той — за онзи контраудар, който му показах: париране с шпагата и удар с кинжала. Шомберг, той е хладнокръвен, би трябвало да убие онзи Рибейрак. Можирон, стига да не стане нещо лошо, лесно ще се справи с Ливаро. Но д’Епернон! О! Той е загубен. Добре поне, че точно той не е най-големият ми любимец. Но не става дума само за неговата смърт, по-лошото е да не би, когато той умре, Бюси, страшният Бюси, да се нахвърли върху другите. Той ще се справи с всички. Ах! Горкият ми Келюс! Горкият Шомберг! Горкият Можирон!
— Господарю — чу се отвън гласът на Крийон.
— Нима вече?… — възкликна кралят.
— Не, господарю, още няма никакви новини само дето херцог д’Анжу моли за позволение да говори с ваше величество.
— За какво? — попита кралят през вратата.
— Време било да разкаже на ваше величество, каква услуга ви бял направил и съобщението му донякъде щяло да успокои ваше величество.
— Добре, доведете го.
В мига, когато Крийон вече се обръщаше, за да изпълни нареждането, по стълбите отекнаха бързи крачки и се чу глас, обърнат към Крийон:
— Искам веднага да говоря с краля.
Кралят го позна и отвори вратата.
— Влез, Сен-Люк, влез — покани го той. — Кажи. Но какво ти е, боже господи? Какво е станало? Мъртви ли са?
Сен-Люк, блед, без шпага, целият в кръв, почти се втурна в стаята.
— Господарю — извика той, като се хвърли на колене пред краля, — мъст! Дойдох да ви моля за мъст!
— Горкият ми Сен-Люк — каза кралят, — какво има? Кажи! Кой те докара до такова отчаяние?
— Господарю, един от вашите най-благородни поданици, един от най-смелите ви воини…
И не можа да продължи.
— А? — обади се Крийон, сигурен, че всички тези определения и най-вече последното можеха да се отнасят само за него.
— … е убит тази нощ, убит е предателски — завърши Сен-Люк.
Кралят, чиито мисли бяха заети само с едно, си пое по-спокойно дъх. Явно не е никой от четиримата му приятели, защото се беше видял с тях сутринта.
— Предателски убит тази нощ, ли казваш? За кого говориш, Сен-Люк?
— Господарю, знам много добре, вие не го обичате — продължи Сен-Люк. — Но той беше верен на краля и при необходимост, кълна ви се, щеше да пролее кръвта си до последна капка. Иначе не би бил мой приятел.
— Аа? — сякаш взе да разбира кралят.
И мигновен блясък, ако не на радост, то най-малкото на надежда, озари лицето му.
— Господарю, отмъстете за господин дьо Бюси — извика Сен-Люк, — отмъстете!
— За господин дьо Бюси ли? — разчлени всяка дума от въпроса си кралят.
— Да, за него, когото двайсет убийци заклаха тази нощ. И с право се бяха събрали двайсетима, защото той уби четиринайсет от тях.
— Господин дьо Бюси е мъртъв?
— Да, господарю.
— Значи не се бие тази сутрин? — без да ще, уточни кралят.
Сен-Люк така го погледна, че кралят извърна очи. Тогава видя Крийон, който още стоеше до вратата в очакване на нови нареждания.
Той му направи знак да доведе херцог д’Анжу.
— Не, господарю — отговори междувременно Сен-Люк със суров глас, — господин дьо Бюси не участвува в битката тази сутрин, затова ви моля не за мъст, както погрешно се изразих пред ваше величество, а за справедливост. Защото аз ценя своя крал, но особено ценя честта му, затова смятам, че с убийството на господин дьо Бюси е направена много лоша услуга на ваше величество.
На вратата се появи херцог д’Анжу. Той стоеше на прага, неподвижен като бронзова статуя.
Думите на Сен-Люк отвориха очите на краля. Те му напомниха за услугата, с която се бе похвалил брат му.
Погледът му срещна погледа на херцога и Анри се убеди, че е прав, тъй като херцогът с очи отговори „да“ и същевременно съвсем леко му кимна.
— Знаете ли как ще се заговори сега? — възкликна Сен-Люк. — Ако вашите хора победят, ще се каже, че са победили само защото по ваше нареждане е бил премахнат Бюси.
— Кой ще го каже, господине? — попита кралят.
— О, боже! Всички! — възкликна Крийон, който по навик безцеремонно се намеси в разговора.
— Не, господине — отговори кралят, обезпокоен и потиснат от думите на този, който сега, след смъртта на Бюси, оставаше най-храбрият човек в кралството му, — не, господине, никой няма да го каже, защото вие ще ми съобщите името на убиеца.
Сен-Люк забеляза на пода до себе си нечия сянка. Херцог д’Анжу току-що бе влязъл в стаята. Младежът се огледа и го позна.
— Да, господарю, ще го посоча — каза той и се изправи, — понеже на всяка цена държа да опазя името на ваше величество от обвинения за такава мерзка постъпка.
— Слушам ви.
Херцогът стоеше спокойно и слушаше.
Крийон, изправен зад него, гледаше недружелюбно и недоволно клатеше глава.
— Господарю — започна Сен-Люк, — тази нощ Бюси беше подмамен в капан. Когато отиде на среща с жената, която го обичаше, съпругът, уведомен от предател, се прибра в дома си с убийците. Те бяха навсякъде — на улицата, в двора, даже в градината.
Ако всички кепенци на оръжейната зала не бяха затворени, както вече стана дума, щеше да се забележи, че след последните думи принцът пребледня въпреки демонстрираното самообладание.
— Бюси се защитаваше като лъв, но те бяха твърде много и…
— Той е убит — прекъсна го кралят — и е заслужил смъртта си, защото аз, естествено, не бих отмъщавал за такъв прелюбодеец.
— Господарю, още не съм свършил! — възрази Сен-Люк. — След като нещастникът се би около половин час в стаята, след като победи враговете си, той, целият в рани и кръв, почти беше успял да се спаси. Трябваше съвсем малко да му се помогне и аз самият щях да го направя, ако убийците не бяха ме заловили заедно с жената, която той ми беше поверил, и не бяха ме завързали и запушили устата ми. Уви, забравиха да ме лишат от зрение, както ме лишиха от глас, и аз видях, господарю, видях как нещастният Бюси увисна на острите железа на оградата с разпрано бедро, и тогава пред него застанаха двама души. Чух как раненият ги молеше за помощ, тъй като смяташе онези двамата за свои приятели. Но единият от тях… Господарю, ужасно е да се разказва всичко това, но повярвайте ми, още по-ужасно беше да се гледа и слуша… Единият от тях заповяда на другия да го застреля и другият изпълни заповедта.
Крийон сви юмруци и се навъси.
— Познахте ли убиеца? — попита кралят, развълнуван против волята си.
— Да — каза Сен-Люк.
Обърна се към принца, посочи го с пръст и като вложи в думите си цялата си тъй дълго сдържана омраза, произнесе:
— Монсеньор д’Анжу. Убиецът е принцът! Убиецът е неговият приятел!
