Шомберг слабо извика и падна по гръб, като повлече и Рибейрак, в чието тяло още стърчеше шпагата му.
Ливаро, като видя, че другарят му падна, бързо отскочи назад и се втурна към него, преследван по петите от Можирон.
Изпревари го с няколко крачки и помогна на Рибейрак, който се опитваше да се отърве от шпагата на Шомберг — издърпа я от гърдите му.
Но след това, когато Можирон го настигна, Ливаро трябваше да се защитава в неблагоприятно положение: на хлъзгавата от кръв земя и в по-лоша позиция, защото слънцето светеше право в очите му.
След секунда пробождащ удар порази главата на Ливаро, той изпусна шпагата и падна на колене.
Антраге силно притискаше Келюс. Можирон побърза да довърши противника си с още един удар. Ливаро рухна на земята.
Д’Епернон нададе ликуващ вик.
Сега вече Келюс и Можирон бяха двама против Антраге. Келюс беше целият в кръв, но раните му бяха леки.
Можирон бе останал почти незасегнат.
Антраге разбра колко сериозно е положението. Още нямаше нито една драскотина, но вече започна да чувства умора. Обаче моментът не беше подходящ, за да моли за почивка противниците си: единия — ранен, другия — разпален от кървавата схватка. С рязък удар, отби шпагата на Келюс и като се възползува от това, леко прескочи оградата.
Келюс отвърна с жесток удар, но разцепи само дървото.
Можирон веднага нападна Антраге отстрани. Антраге се обърна.
В този миг Келюс се мушна под оградата.
— Край с него — каза Шико.
— Да живее кралят! — завика д’Епернон. — По-смело, лъвове мои. По-смело!
— Бъдете така добър да мълчите, господине — обади се Антраге. — Не оскърбявайте човека, който ще се бие до последен дъх.
— И този, който още не е умрял — извика Ливаро.
В този момент, когато никой вече не помнеше за него, страховит, целият в кръв и прах, той се надигна на колене и заби ножа си отзад между плешките на Можирон, който рухна с думите:
— Исусе Христе! Убит съм! — И издъхна.
Ливаро отново се свлече в безсъзнание: направеното усилие и гневът изчерпаха последните му сили.
— Господин дьо Келюс — отпусна шпага Антраге, — вие сте храбър мъж, предайте се и ви обещавам живота.
— Защо да се предам? — възрази Келюс. — Да не съм на земята?
— Не. Но сте целият в рани, а аз съм здрав и читав.
— Да живее кралят! — извика Келюс. — Все още имам шпагата си, господине.
И се хвърли напред, но Антраге отби удара, въпреки че беше нанесен мълниеносно.
— Не, господине, вече я нямате — отговори той, като хвана острието близо до ефеса.
Изви ръката на Келюс и той изпусна шпагата. Антраге само леко поряза палеца на лявата си ръка.
— О! — изкрещя Келюс. — Шпага! Дайте ми шпага!
Нахвърли се върху Антраге като тигър и го стисна в желязна прегръдка.
Антраге не се опита да разкъса обръча, той прехвърли шпагата в лявата си ръка, а кинжала в дясната и започна да нанася удари на Келюс неспирно и където му падне. При всеки удар кръвта на противника го заливаше, но нищо не можеше да накара Келюс да отвори ръце — на всяка рана той отвръщаше с възклицанието:
— Да живее кралят!
Дори успя да задържи ръката, която му нанасяше ударите, да се увие около невредимия си противник и да го стисне с ръце и крака.
Антраге усети как му спира дъхът.
Той се олюля и падна.
Но като че ли всичко в този ден му помагаше: като падна, направо смаза с тежестта си злочестия Келюс.
— Да живее кра… — пошепна в агония Келюс.
Най-накрая Антраге се освободи от прегръдката му, надигна се на едната си ръка и нанесе на Келюс последен удар — право в гърдите.
— Така — викна той, — сега доволен ли си?
— Да жи… — пошепна Келюс с вече почти склопени очи.
Всичко свърши. Безмълвието и ужасът на смъртта се възцариха на бойното поле.
Антраге се изправи на крака, целият в кръв, но в кръвта на своя противник. Той самият, както вече казахме, остана само с лекото порязване на ръката.
Д’Епернон ужасен се прекръсти и бързо напусна мястото, сякаш преследван от страшен призрак.
Антраге обходи с поглед своите другари и врагове, мъртви и умиращи. Сигурно така е оглеждал и Хораций мястото на битката, решила съдбата на Рим.
Шико притича при Келюс, чиято кръв изтичаше от деветнайсет рани, и го повдигна.
Раздвижването върна Келюс към живота.
Той отвори очи.
— Антраге, кълна се в честта си — каза Келюс, — не съм виновен за смъртта на Бюси.
— О, вярвам ви, господине — произнесе трогнат Антраге, — вярвам ви.
— Бягайте — пошепна Келюс, — бягайте, кралят няма да ви прости.
— Не мога да ви оставя така, господине — възрази Антраге, — дори ако ме чака ешафод.
— Бягайте, младежо — намеси се и Шико, — не предизвиквайте бога. Спасили сте се по чудо, не искайте две чудеса за един ден.
Антраге се приближи до Рибейрак. Той още дишаше.
— Какво стана? — попита Рибейрак.
— Победихме — отговори Антраге тихо, за да не унижи Келюс.
— Благодаря — рече Рибейрак. — Остави ме.
И отново загуби съзнание.
Антраге вдигна шпагата си, изпусната по време на битката, след това и шпагите на Келюс, Шомберг и Можирон.
— Довършете ме, господине — каза Келюс, — или ми оставете шпагата.
В очите на ранения блеснаха сълзи.
— Ние можехме да станем приятели — пошепна той.
Антраге му подаде ръка.
— Хубаво! — каза Шико. — Това наистина е рицарска постъпка. Но бягай, Антраге, ти заслужаваш да живееш.
— А моите приятели? — попита младежът.
— Ще се погрижа за тях, както за приятелите на краля.
Антраге наметна плаща, който му подаде конярят, загърна се, за да не личи кръвта, с която беше наплискан, и оставил мъртвите и ранените сред пажовете и слугите, се отдалечи през вратите Сент- Антоан.
Глава 58
Епилог
Кралят, блед от безпокойството, потръпваше от най-малкия шум, крачеше в оръжейната зала и като човек с опит в подобни истории, се опитваше да пресметне времето, което ще е необходимо на неговите приятели, за да се срещнат с противниците и да се сразят с тях, като не забравяше и всички произтичащи от техните характери, сила и ловкост възможности — добри и лоши.
