дрехи.
— О! Реми, нещастният Реми — викна изведнъж Антраге.
— Мъртъв ли е? — попита Ливаро.
— Вече е студен.
— Сякаш цял полк от тежката кавалерия е върлувал в тази стая! — възкликна Ливаро.
Тогава видя кървавите петна през отворената врата за коридора — значи и от другата страна се е водила борба. Ливаро тръгна по тези страшни следи към стълбите.
Дворът беше празен и безлюден. В това време Антраге, вместо да тръгне след него, се насочи към съседната стая. Навсякъде имаше кръв. Кръвта водеше към прозореца.
Той се наведе през перваза и очите му ужасени съзряха малката градинка долу.
На желязната ограда все още висеше трупът на клетия Бюси, посинял, вкочанен.
Щом го видя, Антраге нададе вик, и то не вик, а животински рев.
Притича Ливаро.
— Погледни — каза Антраге. — Бюси! Мъртъв!
— Предателски убит, изхвърлен през прозореца! Насам, Рибейрак, насам!
Ливаро се хвърли към двора и като срещна долу при стълбата Рибейрак, помъкна го със себе си. Минаха през вратата от двора за градинката.
— Да, той е — възкликна Ливаро.
— Отсечена му е китката — каза Рибейрак.
— В гърдите му има два куршума.
— Целият е насечен с кинжали.
— Ах, злочести Бюси! — изстена Антраге. — Мъст! Мъст!
Ливаро се обърна и се спъна в друг труп.
— Монсоро! — извика той.
— Какво? И Монсоро ли?
— Да, той е на решето и главата му е разбита в камъните.
— А! Значи тази нощ са избили всички наши приятели.
— Но жена му? Жена му? — възкликна Антраге. — Диана, госпожо Диана! — повика я той.
Нито звук освен възгласите на тълпата, която беше наобиколила къщата.
Точно по това време кралят и Шико бяха наближили улица Сент-Катрин и свърнаха, за да се разминат с навалицата.
— Бюси! Мили Бюси! — непрестанно повтаряше в отчаянието си Рибейрак.
— Да — каза Антраге, — някой е пожелал да се отърве от най-опасния измежду нас.
— Каква мерзост! Каква подлост! — възкликнаха другите двама.
— Да вървим да се оплачем на херцога — предложи някой.
— Не — каза Антраге. — Защо да преотстъпваме отмъщението си на друг! Няма да е същото, друже! Но почакай!
И за миг се спусна долу при Ливаро и Рибейрак.
— Приятели — им каза, — погледнете благородното лице на този най-голям храбрец измежду смъртните, погледнете все още алените капки от неговата кръв. Този човек ни дава пример: той никому не възложи да отмъсти вместо него. Бюси! Бюси! И ние ще постъпим като теб и не се тревожи — ще отмъстим.
Като произнесе тези думи, Антраге свали шапката си, докосна с устни устните на Бюси, извади шпагата от ножницата и я потопи в кръвта на приятеля си.
— Бюси — продължи той, — кълна се над твоето безжизнено тяло, кръвта ти ще бъде измита с кръвта на твоите врагове!
— Бюси — подхванаха Рибейрак и Ливаро, — кълнем се да убием или да бъдем убити.
— Господа — заяви Антраге и прибра шпагата в ножницата, — никаква милост, никаква жал, нали така?
Двамата му другари протегнаха ръце над тялото на Бюси.
— Никаква милост, никаква жал — повториха те.
— Но сега ние сме само трима срещу четирима — каза Ливаро.
— Вярно е, но никого не сме убивали предателски — отговори Антраге, — а бог дарява сила на невинните. Сбогом, Бюси!
— Сбогом, Бюси — отговориха неговите спътници.
И те напуснаха този проклет дом с мъртвешки лица и с ужас в душите.
Заедно с образа на смъртта отнесоха от него и онова дълбоко отчаяние, което удесеторява силите. В този дом ги изпълни и благородното негодувание, което възвисява човека над смъртната му същност.
За четвърт час тълпата така беше нараснала, че младежите с труд си пробиха път.
Когато стигнаха до мястото на двубоя, видяха противниците си: едни седнали по камъните, други живописно разположени по дървените огради.
Смутени от закъснението, анжуйците ускориха ход.
С четиримата миньони бяха и четиримата им коне-гледачи.
Четирите шпаги лежаха на земята, сякаш почиваха в очакване, подобно на стопаните си.
— Милостиви господа — каза Келюс и се изправи с леко презрителен поклон, — имахме честта да ви чакаме.
— Извинете ни, господа — отговори Антраге, — но щяхме да дойдем и преди вас, ако не беше закъснението на един от моите другари.
— Господин дьо Бюси? — попита д’Епернон. — Наистина не го виждам. Май тази сутрин ще трябва да го доведем за ухото.
— Толкова сме чакали — намеси се Шомберг, — ще почакаме още.
— Господин дьо Бюси няма да дойде — уведоми ги Антраге.
Огромно изумление се изписа по лицата на всички, само лицето на д’Епернон изразяваше нещо друго.
— Няма ли да дойде? — извика той. — Аха! Значи най-храбрият измежду храбрите се е уплашил?
— Не е възможно — възрази Келюс.
— Прав сте, господин дьо Келюс — потвърди Ливаро.
— Но защо няма да дойде? — попита Можирон.
— Защото е мъртъв — отговори Антраге.
— Мъртъв?! — възкликнаха миньоните.
Д’Епернон мълчеше, леко пребледнял.
— Убит е предателски! — продължи Антраге. — Нима не знаехте, господа?
— Не — каза Келюс, — откъде да сме знаели?
— А и вярно ли е? — попита д’Епернон.
Антраге измъкна шпагата си:
— Толкова вярно, колкото е вярно, че това по шпагата ми е неговата кръв.
— Убит! — извикаха тримата приятели на краля. — Господин дьо Бюси е убит!
Д’Епернон продължи да клати глава със съмнение.
— Тази кръв крещи за възмездие — каза Рибейрак, — нима не чувате, господа?
— А, това ли било! — обади се Шомберг. — Струва ми се, че във вашите скръбни слова се крие някакъв намек?
— Кълна се в бога, да — каза Антраге.
— Какво означава всичко това? — възкликна Келюс.
— Търси онзи, който би имал полза от престъплението, казват служителите на закона — промърмори Ливаро.
— Слушайте, господа, няма ли да ни обясните високо и ясно — екна гласът на Можирон.
— Затова сме дошли — отвърна Рибейрак — и имаме повече от необходимите причини поне по сто пъти да убием.
— Тогава бързо шпагите — каза д’Епернон, като измъкна шпагата си от ножницата — и да свършваме по-скоро.
