— Но нали аз съм тук и ще мога да му отговоря? Дори още по-добре, ако продължа да говоря от твое име и гласът, който ме взема за теб, повярва, че ти се намираш в спалнята, защото този божи глас е рицарски доверчив и съвсем не познава този свят. Помисли само, аз вече четвърт час рева тук като магаре, а той все още не може да се досети. Това е унизително за едно разумно същество.
Анри се намръщи. Думите на шута поколебаха несъкрушимата му вяра.
— Май че си прав, Шико — каза той, — и на мен много ми се иска…
— Е, хайде, тръгвай — взе да го побутва към вратата Шико.
Анри внимателно открехна вратата в антрето, съединяващо спалнята му със съседната стая, която, както вече имахме случая да споменем, някога бе стая на дойката на Шарл IX, а сега служеше за спалня на Сен-Люк. Кралят не бе успял да направи и четири крачки, когато гласът с удвоена жар възобнови своите упреци. Шико им отвръщаше с най-жалостив тон.
— Да — гърмеше гласът, — ти си непостоянен като жена, изнежен като сибарит, развратен като езичник.
— Уви! — хлипаше Шико. — Уви! Уви! Нима съм виновен, велики боже, че си ме създал с такава нежна кожа, с такива бели ръце, с такъв чувствителен нос, с такъв непостоянен дух. Но от днес нататък е това е свършено, господи, от днес нататък ще нося само ризи от грубо сукно, ще се заровя в яма с оборски тор като Йов и ще ям кравешки говна като Йезекиил.
През това време, докато пресичаше антрето, Анри забеляза изненадан, че колкото гласът на Шико ставаше все по-глух, толкова гласът на неговия събеседник звучеше все по-силно и че този глас, както изглеждаше, наистина идва от стаята на Сен-Люк.
Анри вече се канеше да почука на вратата, когато видя внезапно лъч от светлина, проникващ през широката ключалка.
Той се наведе и надникна през нея.
Бледото му лице внезапно почервеня от гняв, той се изправи и започна да трие очите си, сякаш не можеше да повярва и искаше да разгледа по-добре това, което беше видял.
— Кълна се в Христовото разпятие! — изрече той. — Възможно ли е да посмеят така да се подиграят с мен?
А ето какво можа да види кралят през ключалката на вратата.
В ъгъла на стаята Сен-Люк по халат и тесни панталони отправяше през тръбичката на сарбакана заплахите, които Анри бе приемал за божие откровение, а редом с него, опряна на рамото му, стоеше млада жена с бели прозрачни одежди и от време на време измъкваше сарбакана от ръцете на Сен-Люк и викаше през него всичко, което й дойдеше на ум — всякакви глупости, които можеше отначало да се прочетат в лукавите й очи и върху усмихващите й се устни. Всеки път, когато сарбаканът се сваляше, избухваше неудържим кикот, защото се чуваше как Шико се оплакваше и скърбеше, подражавайки толкова съвършено гъгнивия глас на своя повелител, че на краля в антрето му се стори, че сам той се жали и скърби искрено заради своите прегрешения.
— Жана дьо Косе в стаята на Сен-Люк! Дупка в стената! Само как са ме баламосали! — глухо изръмжа Анри. — О! Негодяи! Скъпо ще ми платите!
И след една особено оскърбителна фраза, която госпожа дьо Сен-Люк произнесе през сарбакана, Анри отстъпи крачка и със сила, неочаквана у едно толкова женствено създание, с един удар на крака изкърти вратата: пантите й отхвръкнаха, ключалката й се счупи.
Полуоблечената Жана се хвърли със страшен вик под балдахина и се загърна с копринените му завеси.
Пребледнял от ужас, със сарбакана в ръце, Сен-Люк падна на колене пред побелелия от ярост крал.
— Ах! — пищеше Шико от дълбочината на кралската спалня. — О, милост, милост! Дево Марийо, спаси ме, спасете ме, всички светци… аз губя сили, аз…
Но в съседната стая всички действащи лица на току-що описаната от нас бурлеска, превърнала се за миг в трагедия, бяха застинали, неспособни да произнесат нито звук.
Анри наруши мълчанието с една-единствена дума, а вцепенението с един-единствен жест.
— Махайте се — и им посочи вратата.
Поддал се на порива на гнева, недостоен за един крал, Анри изтръгна сарбакана от ръцете на Сен-Люк и замахна с него към своя бивш любимец. Но Сен-Люк рязко скочи на крака като подхвърлен от стоманена пружина.
— Ваше величество — предупреди той, — вие имате право да ме ударите само по главата, аз съм благородник.
Анри захвърли с все сила сарбакана на пода. Някакъв човек се наведе и прибра тази играчка. Това беше Шико. Дочул сгромолясването на изкъртената врата и съобразил, че присъствието на посредник няма да е излишно, той бе побързал да притича в стаята на Сен-Люк.
Шико остави на Анри и Сен-Люк да изясняват отношенията си, а сам той се спусна към балдахина, зад който явно някой се криеше, и измъкна оттам бедната жена, цялата разтреперана от страх.
— Я виж ти! — каза Шико. — Адам и Ева след грехопадението! И ти ги изгонваш, така ли, Анри? — обърна се той към краля.
— Да — отсече Анри.
— Почакай тогава, аз ще вляза в ролята на ангела с огнения меч.
И като застана между Сен-Люк и краля, Шико протегна над главите на двамата провинили се сарбакана вместо огнения меч и каза:
— Вие загубихте моя рай заради своето непослушание. От днес нататък няма място за вас в него.
И като се приведе към Сен-Люк, който бе прегърнал жена си, за да я защити в случай на необходимост от кралския гняв, прошепна:
— Ако имате на разположение добър кон, вземете и последните му сили, но до сутринта бъдете на двайсет левги оттук.
Глава 10
За това, как Бюси се отправи в търсене на съня си, все по-силно убеден, че всичко е било наяве
Бюси и херцог д’Анжу напуснаха Лувъра дълбоко замислени: херцогът се опасяваше от последиците на дръзкия си разговор с краля, към който го подтикна Бюси, а мислите на Бюси витаеха както и преди около събитията през миналата нощ.
„В края на краищата — разсъждаваше той на път за двореца си, след като се сбогува с херцога, чието мъжествено и решително поведение той възнесе до небесата, — в края на краищата едно нещо не подлежи на съмнение: мене ме нападнаха, аз се защитавах, накрая ме раниха; раната ми в десния хълбок още се обажда, и то доста силно. И така, докато се биех с миньоните, виждах стената на Турнелския дворец и зъбчатите кули на Бастилията толкова добре, както сега виждам там в далечината кръста върху черквата Пти-Шан; бях нападнат на площада пред Бастилията малко преди да стигна Турнелския дворец, между улиците Сент-Катрин и Сен-Пол, а аз бях тръгнал за Сент-Антоанското предградие да взема писмото от кралицата на Навара. Нападнаха ме близо до една врата с прозорче, през което, след като вратата зад мене се затвори, гледах Келюс, чиито страни бяха от бели по-бели, а очите му горяха. Озовах се в някакво антре със стълбище в единия му край. Спънах се в първото стъпало на стълбището и паднах в несвяст. После започна моят сън. После студеният вятър ме върна в съзнание: лежах на ръба на рова край Тампл, около мен стояха някакъв монах, някакъв месар и още — една бабичка.
Обикновено напълно и много бързо забравям сънищата си, а този все по-ярко оживява в паметта ми, въпреки че времето го отдалечава все повече от мен. Ах — помисли Бюси, — в това е и цялата загадка…“
През това време той стигна до входа на своя дворец, спря се, облегна се на стената и затвори очи.
— Господи, невъзможно е един сън да остави в душата такава ярка следа — каза си той. — Аз виждам стаята, фигурите върху гоблените, виждам рисувания таван, кревата от резбован дъб със завеси от бяла коприна, бродирана със златни нишки, виждам портрета, виждам русата дама, макар, може би, тя и да не е
