— А после чух глас. Ах, този път това бе гласът на госпожицата — толкова нежен и мелодичен.
— Да, да. Това беше нейният глас.
— Естествено нейният.
— Нейният, нейният, кълна ви се.
— Ето все пак нещо, в което можете да се закълнете. По-нататък ме вмъкнаха в една стая, където лежахте вие и ми разрешиха да сваля превръзката от очите си.
— Всичко е точно.
— И тогава ви видях.
— Къде се намирах?
— На едно легло.
— На едно легло с балдахин от бяла коприна, бродирана със златни цветя?
— Да.
— А стените на стаята бяха обкичени с гоблени, нали?
— Правилно.
— А върху тавана бяха изрисувани фигури?
— Точно така, а между прозорците…
— Портрет?
— Именно.
— На осемнайсет-двайсетгодишна жена?
— Да.
— Блондинка?
— Да, несъмнено.
— Прекрасна като ангел?
— Още по-прекрасна!
— Браво! И какво направихте?
— Превързах ви.
— При това отлично, честна дума!
— Постарах се, колкото мога.
— Превъзходно ме превързахте, просто превъзходно, милостиви господине, тази сутрин раната ми беше почти затворена и стана розова.
— Това го дължите на мехлема ми; мисля, че въздействието му е отлично, понеже, преди да го приложа на друг, съм го изпробвал неведнъж върху собствената си кожа на най-различни места по тялото и — кълна ви се! — два-три дни след това раните напълно се затварят.
— Любезни ми господин Реми — възкликна Бюси, — вие сте забележителен човек, вие ме предразположихте изцяло към себе си… Но по-нататък? Какво стана по-нататък? Разказвайте.
— По-нататък вие отново загубихте съзнание. Гласът ме попита какво ви е състоянието.
— Откъде ви питаше?
— От съседната стая.
— Значи не видяхте самата дама?
— Не, не я видях.
— Какво й казахте?
— Казах й, че раната не е опасна и че ще се затвори след двадесет и четири часа.
— А тя остана ли доволна?
— Ужасно. Тя възкликна: „Боже мой, какво щастие!“
— Казала е: „Какво щастие!“? Мили господин Реми, ще ви позлатя целия, но продължавайте, продължавайте… или!
— Това беше всичко, по-нататък няма нищо. След като ви превързах, нямах повече работа там. Гласът ми каза: „Господин Реми…“
— Гласът знаеше името ви?
— Разбира се, все заради същия нещастник, когото бяха намушкали с нож. Помните ли, преди малко ви споменах?
— Вярно, вярно; и така, гласът ви каза: „Господин Реми…“
— „Останете докрай човек на честта, не подлагайте на опасност една бедна жена, поддала се на състраданието; завържете си очите и се оставете да ви върнат у дома ви, без да се опитвате да надничате по пътя.“
— Обещахте ли й?
— Дадох й дума.
— Устояхте ли на думата си?
— Както виждате — простодушно отвърна младият човек, — иначе не бих търсил сега вратата.
— Добре — каза Бюси, — това е великолепна черта на характера ви, показваща, че вие сте галантен кавалер и макар че всичко в мен кипи от злоба, не мога да не ви кажа: ето ви ръката ми, господин Реми.
И възхитеният Бюси протегна ръката си на младия лекар.
— Господине! — възкликва трогнатият Реми.
— Стиснете я, стиснете я, вие сте достоен да бъдете благородник.
— Господине — отзова се Реми, — вечно ще се гордея с това, че имах честта да стисна ръката на храбрия Бюси д’Амбоаз. Ала моята съвест остава неспокойна.
— Това пък защо?
— В кесията имаше десет пистола.
— И какво?
— Това е твърде много за един лекар, който получава за визитация пет су, ако изобщо решат да му платят, и аз търсех да открия дома…
— За да върнете кесията ли?
— Именно.
— Любезни господин Реми, вие сте твърде добросъвестен, кълна ви се; спечелили сте честно тези пари, те ви се полагат по право.
— Мислите ли? — с явно облекчение попита Реми.
— Отговарям за думите си, макар че най-малко тази дама е следвало да се разплаща с вас, ами че аз съвсем не я познавам, нито пък тя мен.
— Ето ви още една причина да върна парите. Сам виждате.
— Исках само да кажа, че аз също ви оставам длъжник.
— Вие мой длъжник?
— Да, и аз ще ви се изплатя. С какво се занимавате в Париж? Хайде, разкажете ми. Поверете ми вашите тайни, любезни господин Реми.
— С какво се занимавам в Париж ли? Да, всъщност с нищо, господин графе, но бих могъл да върша все нещо, ако имах пациенти.
— Да смятаме тогава, че ви е провървяло; за начало ви предоставям един пациент: самия себе си. Повярвайте ми, ще имате голяма практика! Не минава ден, в който да не продупча най-прекрасното творение на създателя или някой да не повреди великолепния образец на неговата работа в мое лице. Е как, съгласен ли сте да се заемете с кърпенето на дупките по моята кожа или на онези, които самият аз ще продупча в нечия чужда?
— Ах, господин графе — отвърна Реми, — аз имам толкова малко заслуги…
— Напротив, вие сте именно човекът, който ми трябва, дявол да го вземе! Ръката ви е лека като на жена, и с този мехлем Ферагюс…
— Господине!
— Вие ще останете да живеете при мен, ще имате на разположение собствени стаи и собствени слуги; съгласявайте се или, честна дума, ще ме хвърлите в бездната на отчаянието. Още повече че вашата работа не е приключила: трябва да смените превръзката ми, любезни господин Реми.
— Господин графе — отвърна младият лекар, — аз съм в такъв възторг, че не знам как да изразя
