— В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Струва ми се, че те познавам поне от двайсетина години, не по-малко, и, имай думата ми на благородник, не бих могъл да се оправя вече без теб.
Приятното лице на младия лекар разцъфна в прилив на неизразима радост.
— Така че, решено е — каза Реми. — Вие заминавате на лов и се заемате с търсене на дамата, а аз ще се върна на улица Ботрейи и ще се опитам да открия дома й.
— Току-виж — каза Бюси, — когато се върнем, излезе, че и двамата имаме успех.
И те се разделиха по-скоро като двама приятели, отколкото като господар и слуга.
Във Венсенската гора бе замислен наистина голям лов в чест на встъпването в длъжност на господин Бриан дьо Монсоро, назначен няколко седмици преди това за главен ловчия. Вчерашната процесия и неочакваното покаяние на краля, който бе започнал да пости в последния ден на карнавала по Сирни заговезни, накараха придворните да се усъмнят дали той ще почете с присъствието си този лов. Понеже обикновено, когато Анри III бе обладаван от пристъп на набожност, той по цели седмици не напускаше Лувъра, а понякога дори отиваше в манастир да бичува плътта си. Този път обаче, за изненада на целия двор, към девет часа сутринта дойде известието, че кралят заминал за Венсенския замък и преследва лопатар заедно с брат си монсеньор херцог д’Анжу.
За сборен пункт на ловците служеше Коневръзът на крал Луи Светия. Така наричаха в ония времена кръстопътя, където, както разправят, тогава още можело да се види прочутият дъб, под който кралят мъченик раздавал правосъдие. Всички се събраха към девет часа и точно в десет, възседнал прекрасен вран жребец, на поляната се появи новоизпеченият главен ловчия, предмет на всеобщото любопитство, защото почти никой от придворните не го познаваше.
Всички погледи се насочиха към току-що появилия се.
Граф дьо Монсоро беше висок мъж на около тридесет и пет години; върху лицето му, изпъстрено с дребни следи от шарка, при най-малко вълнение избиваха червени петна, и това насочваше погледите на любопитните още повече към него, което рядко е в полза на този, когото наблюдават.
И наистина чувството на взаимна симпатия обикновено възниква от първото впечатление: откритият поглед и усмивката пораждат ответните ласкав взор и усмивка.
С камизол от зелено сукно, изцяло покрит със сребърни сърмени ширити, опасан със сребърна лента, на която бе избродиран щит с кралския герб, с барета с дълго перо, хванал в лявата си ръка копие, а в дясната — естортоера, предназначен за краля, господин дьо Монсоро можеше да се стори страшен сеньор, но в никакъв случай не можеше да мине за красавец.
— Пфу! Що за изрод сте ни докарали от вашия край, монсеньор — обърна се Бюси към херцог д’Анжу, — това ли са благородниците, които покровителствате? Мътните да ме вземат, ако в Париж се намери второ такова чудовище, а Париж е доста голям град и в него ще се намерят доста грозници. Ваше височество знае, че аз не вярвам на различни слухове, но мълвата гласи, че сте положили неимоверни усилия, докато кралят се съгласи да избере главен ловчия по вашето указание.
— Сеньор дьо Монсоро ми служи добре — лаконично отвърна херцог д’Анжу — и аз го наградих за вярната му служба.
— Прекрасно казано, монсеньор, особено след като се знае, че признателността е твърде рядко срещано качество у принцовете; но ако нещата опират само до службата, бихте могли да се спрете и на моя милост — струва ми се, аз също служа не лошо на ваше височество и смея да ви уверя, че камизолът на главен ловчия би ми стоял по-добре, отколкото на това дангалашко привидение. Ах, ами че на него и брадата му е рижава — отначало не забелязах това — тя му придава особено красив вид.
— Досега не бях чувал — възрази херцог д’Анжу, — че само красавци, скалъпени по образеца на Аполон или Антиной, могат да разчитат на придворна длъжност.
— Чудно — отвърна Бюси, запазил абсолютно хладнокръвие. — Нима никога не сте чували?
— За мен е важно сърцето, а не лицето, действително оказаните услуги, а не само обещаните.
— Ваше височество може да си помисли, че съм прекалено любопитен — каза Бюси, — но аз напразно се мъча да разбера каква чак толкова услуга би могъл да ви окаже този Монсоро.
— Ах, Бюси — раздразнено се съгласи херцогът, — вие сте прав: твърде любопитен сте, дори прекалено.
— Ама и принцовете си ги бива! — възкликна Бюси с обичайната си непринуденост. — Самите те винаги питат и трябва да отговаряш на всичките им въпроси, ала опитай се един-единствен път да ги попиташ за нещо — те и не мислят да те удостоят с отговор.
— Вярно — каза херцог д’Анжу, — но знаеш ли как трябва да постъпиш, за да получиш отговор?
— Не, не знам.
— Обърни се към самия господин дьо Монсоро.
— Наистина — каза Бюси, — ей богу, вие сте прав, монсеньор. При това той е само един обикновен благородник и ако не ми отговори, мога да прибегна до още едно средство.
— До какво?
— Да го назова безсрамник.
С тези думи Бюси обърна гръб на принца и без много да умува, пред очите на своите приятели, с шапка в ръка, препусна към граф Монсоро; графът, възседнал коня си насред поляната, представляваше мишена за любопитните погледи и със завидна издръжливост очакваше появата на краля, за да се освободи от бремето на упоритите погледи, насочени към него от всички страни.
При вида на Бюси, приближаващ се към него с усмивка на уста и с шапка в ръка, главният ловчия си позволи малко да се отпусне.
— Моля да ме простите, господине — обърна се към него Бюси, — но аз ви виждам напълно уединен от всички останали. Нима заради оказаната ви милост е трябвало да си спечелите тук толкова врагове, колкото приятели бихте могли да имате една седмица, преди да ви назначат за главен ловчия?
— Ей богу, любезни графе — отвърна сеньор дьо Монсоро, — не мога да се закълна, но съм готов да се обзаложа, че е така. Позволете ми обаче да разбера кое ви е подбудило да ми окажете тази чест и да нарушите уединението ми?
— Дявол да го вземе — смело каза Бюси, — аз действам, подбуден от огромното възхищение пред вас, което ми внуши херцог д’Анжу.
— По какъв начин?
— Като ми разказа за вашия подвиг, същия, за който сте били удостоен с длъжността на главен ловчия.
Граф дьо Монсоро пребледня толкова страшно, че дребните дупчици от сипаницата, нашарила лицето му, се превърнаха в черни точки върху жълтеникавата кожа; същевременно главният ловчия изгледа Бюси със заплашителен поглед, непредвещаващ нищо хубаво.
Бюси разбра, че бе направил погрешен ход, но не беше от хората, които отстъпват, напротив — той принадлежеше към онези, които обикновено поправят допуснатата нескромност с дързост.
— Твърдите, любезни графе — произнесе главният ловчия, — че монсеньорът ви бил разказал за моя последен подвиг?
— Да, господине — отвърна Бюси, — с всичките му подробности. Признавам ви, толкова бях заинтригуван, че не можах да преодолея горещото си желание да чуя целия разказ от собствените ви уста.
Граф дьо Монсоро стисна трескаво копието, сякаш обзет от не по-малко горещо желание мигом, на същото това място, да прониже с него граф дьо Бюси.
— Повярвайте ми, господине — каза той, — готов съм да оценя вашата учтивост и да изпълня молбата ви, но за съжаление кралят вече дойде и не ми остава време за това. Но ако желаете, можем да се срещнем някой друг път.
И наистина кралят, възседнал любимия си великолепен испански скулест жребец, вече препускаше от замъка към сборното място.
Бюси обърна коня си назад и срещна погледа на херцог д’Анжу; върху устните на принца, играеше зла усмивка
„И господарят, и слугата му — помисли си Бюси, — когато се смеят, имат еднакво отвратителен вид. Как ли биха изглеждали, когато плачат?“
Кралят обичаше красивите и приветливи лица. Ето защо външността на господин дьо Монсоро не го бе
