предразположила особено нито първия път, когато го бе видял, пито още повече при втората му среща с него. И все пак Анри с доста благосклонна усмивка прие естортоера от ръцете на главния ловчия, който го поднесе с приетото за случая приклякане на едно коляно. Щом кралят пое жезъла, кралските ловджии обявиха, че лопатарят е подгонен, и ловът започна.
Бюси застана от края на ловната кавалкада, за да има възможност да вижда цялото събрало се общество; той внимателно се вглеждаше във всяка минаваща покрай него жена с надеждата да открие в нея тази от портрета, но усилията му останаха напразни: по време на този лов, където за пръв път се представяше новият главен ловчия, се бяха събрали всички красавици и всички прелъстителки на Париж и кралския двор, но сред тях го нямаше очарователното създание, което той търсеше.
Отчаян след напразните си надежди, Бюси реши да се поразвлече с празни приказки в компанията на приятелите си. Антраге, както винаги весел и словоохотлив, му помогна да разсее мъката си.
— От вида на нашия главен ловчия на човек му се повдига — каза Антраге, — а на тебе?
— Според мен той е просто плашило. Ама и семейството му трябва да си го бива, стига тези, които имат честта да са членове на рода му, да имат семейна прилика. Покажете ми жена му.
— Засега главният ловчия още не е женен — отвърна Антраге.
— Откъде знаеш?
— От госпожа дьо Ведрон, тя го смята за голям хубавец и на драго сърце би го направила свой четвърти съпруг както Лукреция Борджия херцог д’Есте. Погледни как шиба коня си, за да настигне врания жребец на господин дьо Монсоро.
— И къде е имението му? — попита Бюси.
— Той има много имения.
— В кои краища?
— Около Анжер.
— Значи е богат?
— Според слуховете, да, но не е от знатните. Струва ми се, че няма благородническо потекло.
— Че коя ще е любовницата на това графче?
— Той няма любовници. Този достоен мъж иска да бъде единствен по рода си. Но виж, монсеньор херцог д’Анжу ти маха с ръка, не се бави, отивай.
— Закъде да бързам? Херцогът ще почака. Този Монсоро разгаря любопитството ми. Той е някак странен. Не знам защо, но, както ти е известно, първото впечатление от срещата с някого е най-вярното. Струва ми се, че тепърва ще имам неприятна схватка с него. Пък и името му какво е — Монсоро!
— Миша могила — поясни Антраге, — това е етимологията на думата; на латински Mons soricis. Моят стар абат ми я разтълкува тази сутрин.
— Бива си я, няма що.
— Почакай — изведнъж се сепна Антраге.
— Какво има?
— Ливаро трябва всичко да знае.
— Какво всичко?
— Всичко за нашия Mons soricis. Именията им са съседни.
— Защо мълча досега? Ей, Ливаро!
Ливаро пришпори коня си към своите приятели.
— Какво има? — осведоми се той.
— Разкажи ни всичко, каквото знаеш за Монсоро.
— На драго сърце.
— Надълго и нашироко ли?
— Не, ще се постарая да бъда съвсем кратък. С три думи ще кажа всичко, което мисля за него: вдъхва ми страх!
— Прекрасно. А сега, след като ни каза всичко, което мислиш за него, разкажи всичко, което знаеш за него.
— Чуйте… една вечер…
— Какво вълнуващо начало — изхили се Антраге.
— Ще ме оставите ли да говоря?
— Продължавай.
— Една вечер на връщане от моя чичо д’Антраге минах през Меридорската гора, беше приблизително преди половин година; внезапно до ушите ми стигна сърцераздирателен вик и покрай мен притича раванлия кон без ездач, притича и се скри в гъсталака. Ударих шпори, препуснах коня натам, откъдето се нададе викът и в късния вечерен здрач, в края на дългата просека, видях ездач на вран кон; той не препускаше, а се носеше като вихър. Отново се повтори сподавел вик и тогава можах да видя, че той държи пред себе си жена, метната отпред на седлото му, и че е затиснал устата й с ръка. Носех със себе си ловджийска аркебуза. Знаеш, че съм доста добър стрелец; прицелих се и, честна дума, бих го убил, но за беда проклетият фитил угасна тъкмо когато натисках спусъка.
— А после — нямаше търпение Бюси, — какво стана после?
— После срещнах един въглищар и на въпроса ми, кой ще е този господин, който отмъква върху врания си кон жени, той ми каза, че това е господин дьо Монсоро.
— Какво пък — заключи Антраге, — случва се да бъдат отвличани и жени, нали, Бюси?
— Случва се — отвърна Бюси, — но във всеки случай, без да им се запушват устата.
— А жената, коя е тя? — поинтересува се д’Антраге.
— Е, по този въпрос не мога нищо да кажа.
— Не — каза Бюси, — няма спор, в този човек има нещо необикновено, той ме заинтересува.
— Изобщо — добави Ливаро, — нашият мил граф дьо Монсоро има ужасна репутация.
— Знаеш ли нещо повече за него?
— Не, нищо; открито графът не е извършил нито едно злодейство, нещо повече, разправят, че се отнасял доста милостиво към своите селяни; и все пак в земите, които му принадлежат, се боят от него като от огън. Впрочем той е страстен ловец, лика-прилика с Нимрод12, само, може би, ловец не пред Всевишния, а пред сатаната. Кралят никога не е имал такъв главен ловчия. За тази длъжност подхождаше повече Сен-Люк. Отначало кралят искаше да я даде на Сен-Люк, но се намеси херцог д’Анжу, пусна в ход цялото си влияние и успя накрая да я издейства за Монсоро.
— Не чуваш ли, херцог д’Анжу продължава да те вика — каза Антраге.
— Нищо, нека си вика. А ти научи ли нещо ново около Сен-Люк?
— Не. Какво, още ли е пленник на краля? — засмя се Ливаро.
— Сигурно — каза Антраге, — след като го няма тук.
— Грешиш, драги ми, нощес в един часа той е напуснал Париж с намерение да посети владенията на своята съпруга.
— Какво, да не е изгонен?
— На такова прилича.
— Сен-Люк в изгнание? Немислимо!
— Всичко е вярно както в Евангелието, приятелю мой.
— От Лука?
— Не, от маршал дьо Брисак, чух го днес сутринта от собствените му уста.
— Е, на това се вика новина; за Монсоро това няма да бъде неприятно.
— Разбрах — каза Бюси.
— Какво имаш предвид?
— Отгатнах.
— Какво си отгатнал?
— Каква услуга е оказал на херцога.
— Кой, Сен-Люк?
— Не, Монсоро.
— Наистина ли?
— Да, дявол да го вземе, ще видите, тръгвайте с мен.
