И Бюси, съпроводен от Ливаро и д’Антраге, препусна в галоп след херцог д’Анжу, който, след като се умори да маха настойчиво с ръка на своя любимец, бе тръгнал напред на разстояние от няколко аркебузни изстрела.
— Ах, монсеньор — възкликна Бюси, догонил накрая херцога, — какъв прекрасен човек се оказа този граф Монсоро!
— Така ли?
— И просто невероятно любезен.
— Значи ти все пак говори с него? — попита с предишната си насмешлива усмивка принцът.
— Естествено, при това той притежава необичаен ум.
— И ти го попита какво именно е направил той за мен, нали?
— Естествено, единствено с тази цел го заговорих.
— Е, отговори ли ти? — още по-развеселен попита херцогът.
— Без колебание и толкова любезно, че ме изпълни с безкрайна признателност.
— Да чуем, какво ти е казал, мой храбри самохвалко.
— Той ми призна най-учтиво, ваше височество, че е ваш доставчик.
— Доставчик на дивеч?
— Не, на жени.
— Какво, какво каза? — начумери се изведнъж херцогът. — Какво означава тази нелепа шега, Бюси?
— Това означава, монсеньор, че той похищава на своя огромен вран жребец жени за ваша милост, а тъй като те, очевидно, не знаят каква чест ги очаква, им затиска устата с ръка, за да не крещят.
Херцогът свъси вежди, стисна гневно пестници и пришпори коня си в такъв бесен галоп, че Бюси и другарите му останаха далеч назад.
— Аха! — възкликна Антраге. — Май че шегата ти попадна точно в целта.
— Толкова по-добре — отвърна Ливаро, — макар че, ако ме питате, никой не я възприе като шега.
— Дяволска история! — изруга Бюси. — Май че здравата засегнах нашия беден херцог.
Миг по-късно те дочуха херцог д’Анжу да крещи:
— Ей, Бюси, къде си?
— Тук съм, монсеньор — отзова се Бюси и пришпори коня си.
Принцът се превиваше от смях.
— Виж ти! — учуди се Бюси. — Изглежда думите ми ви развеселиха.
— Не, Бюси, причината за смеха ми не са твоите думи.
— Съжалявам, не е малка заслугата да разсмееш един принц, който се смее толкова рядко.
— Смешно ми е, бедни ми Бюси, че в желанието си да разбереш една истина, плещиш бабини деветини.
— Не, монсеньор, казах ви самата истина.
— Да допуснем. Тогава, докато сме сами, обясни ми: откъде измъкна този анекдот, който ми разправяш?
— От Меридорската гора, монсеньор!
Херцогът отново пребледня, но нищо не отговори.
„Няма съмнение — каза си Бюси, — че херцогът е замесен по някакъв начин в тази история с похищението на жената с белия раванлия кон, извършено с големия вран кон.“
— Нека да поразмислим, монсеньор — каза той и се засмя на свой ред над това, че на херцога не му е вече до смях, — не може ли да ви услужа с нещо такова, което да ви е особено приятно, кажете ми го и аз съм готов да го изпълня, дори да вляза в съперничество с господин дьо Монсоро.
— Да, по дяволите — отвърна херцогът, — има едно такова нещо и аз сега ще ти го открия.
Те се отделиха встрани.
— Слушай — продължи херцогът, — случайно срещнах в черквата една изключително пленителна жена и макар тя да беше с воал, успях да различа чертите на лицето й. Те ми напомниха за една дама, която някога бях обичал безумно. Проследих непознатата и разбрах къде живее. Подкупихме прислужницата й и сега разполагам с ключ от нейния дом.
— Значи всичко върви засега прекрасно, монсеньор.
— Не бързай. Казват, че въпреки младостта, красотата и независимостта си, тя е добродетелна.
— Ах. монсеньор, тук вече навлизаме в областта на фантазията.
— Чуй, ти си храбър и, както твърдиш, ме обичаш…
— Имам свои дни.
— За храброст ли?
— Не, за израз на обичта ми към вас.
— Ясно. Да се надявам ли, че тези дни са вече настъпили?
— Винаги съм бил на услугите ви. Да чуя какво очаквате от мен.
— Ще трябва да свършиш за мен нещо, което обикновено човек върши само за себе си.
— Аха! — зарадва се Бюси. — Навярно, монсеньор, вие искате да ми наредите да по-ухажвам предмета на вашата любов, за да се убедите, че тя наистина е толкова целомъдрена, колкото и прекрасна? Не, тази работа не е за мен.
— Не, ти трябва да разбереш дали имам съперник.
— Ах, това било! Нещата се усложняват. Бъдете по-ясен, монсеньор.
— Ще трябва да се скриеш и да проследиш кой е мъжът, който я посещава.
— Значи там ходи все пак някакъв мъж?
— Боя се, че е така.
— Любовник или съпруг?
— Във всеки случай ревнивец.
— Толкова по-добре, монсеньор.
— Какво му е по-доброто?
— Това увеличава шансовете ви.
— Мерси, но засега бих искал да знам що за човек е той.
— И ми възлагате да изясня това?
— Да, ако се съгласиш да ми направиш тази услуга…
— А ще ме направите ли главен ловчия, когато това място се освободи?
— Повярвай ми, Бюси, че едно такова обещание от моя страна ще ми бъде още по-приятно и от това, че досега с нищо не съм те възнаградил.
— Да видим! Монсеньор все пак е обърнал внимание на този факт.
— Отдавна си казвам това.
— Но съвсем тихо, както обикновено принцовете си говорят подобни неща.
— И така?
— Какво, монсеньор?
— Съгласен ли си?
— Да следя дамата ли?
— Да.
— Ще ви призная, монсеньор, че подобен ангажимент никак не ми допада, бих предпочел нещо друго.
— Току-що ми предлагаше услугите си, Бюси, и ето че вече биеш отбой.
— Проклятие, вие ми натрапвате роля на шпионин, монсеньор.
— Ни най-малко. Ролята ти е друга. Впрочем не мисли, че ти предлагам чиста синекура, много е възможно да трябва да прибегнеш и до шпагата си.
Бюси поклати глава.
— Монсеньор — каза той, — има неща, които може да се свършат добре единствено ако самичък се заловиш за тях, ето защо дори един принц трябва самостоятелно да уреди тази работа.
— Значи ми отказваш?
— Да, монсеньор.
