Граф дьо Монсоро няколко пъти ритна силно с крак вратата, но, очевидно знаейки, че Диана е в състояние да изпълни заканата си, напусна гостната, като затръшна с грохот вратата. Шумът от отдалечаващите му се стъпки идваше все по-слабо от коридора и съвсем затихна по стълбите.
— Но вие, господине — обърна се тогава Диана, отстъпила крачка назад, за да се освободи от ръцете на Бюси, — кой сте и как попаднахте тук?
Бюси отвори вратата на гостната и коленичи пред Диана.
— Госпожо — каза той, — аз съм този, на когото вие спасихте живота. Как можахте да помислите, че мога да проникна при вас с лоши намерения или за да поругая честта ви?
В потока от светлина, нахлуващ от гостната, Диана видя благородното лице на младия човек и позна вчерашния ранен.
— Ах, това сте вие, господине! — възкликна тя и плесна с ръце. — Били сте тук и всичко сте чули?
— Уви, да, госпожо.
— Но кой сте вие? Вашето име, господине!
— Госпожо, аз съм Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси.
— Бюси? Същият онзи храбрец Бюси? — простодушно възкликна Диана, без да си дава сметка, какъв възторг пробуди това възклицание в сърцето на младия човек. — Ах, Гертруда — обърна се тя към прислужницата, която, дочула, че госпожата й разговаря с някого, изплашена притича в стаята, — Гертруда, повече няма от какво да се боя, от тази минута предоставям честта си под защитата на най-достойния и най-непорочния благородник на Франция.
И протегна ръка на Бюси.
— Станете, господине — каза тя, — сега, когато знам вече кой сте, трябва и вие да узнаете моята история.
Глава 13
Историята на Диана дьо Меридор
Зашеметен от щастие, Бюси се изправи и последва Диана в гостната, току-що напусната от господин дьо Монсоро.
Младият човек гледаше Диана с възхитено учудване, той не смееше и да се надява, че издирваната от него жена може да издържи сравнението с героинята на неговия сън, но действителността превъзхождаше образа, смятан от него за плод на въображението.
Диана бе на осемнадесет-деветнадесет години, тоест тя беше в първия разцвет на младостта и красотата, който дарява цветята с най-чистите багри, а плодовете — с най-нежната мекота. Невъзможно бе да се заблуди човек в значението на погледа на Бюси. Диана чувстваше, че се възхищават от нея и не намираше в себе си сили да извади Бюси от възторженото му вцепеняване.
Най-сетне тя осъзна, че е време да прекъсне това прекалено вече красноречиво мълчание.
— Господине — каза тя, — вие отговорихте само на единия от двата ми въпроса: попитах ви кой сте и вие ми казахте, но на втория ми въпрос — как попаднахте тук, още не съм получила отговор.
— Госпожо — каза Бюси, — можах да чуя много малко от разговора ви с господин дьо Монсоро и все пак ми стана ясно, че причините, довели ви тук, са свързани с историята, която обещахте да ми разкажете. Нима самата вие не ми казахте преди минутка, че аз трябва да узная историята на вашия живот?
— О, да, графе, ще ви я разкажа — възкликна Диана. — Вашето име е вече достатъчно, за да ми внуши пълно доверие. Много съм слушала за вас като за мъжествен и верен човек, като за човек на честта, на когото можеш да се осланяш във всичко.
Бюси се поклони.
— От това, което сте чули тук — продължи Диана, — сте могли да разберете, че аз съм дъщеря на барон дьо Меридор, тоест единствената наследница на една от най-благородните и древни фамилии в Анжу.
— Знам един барон дьо Меридор — забеляза Бюси, — който в битката при Павия е могъл да избегне попадането си в плен, но предпочел да връчи доброволно шпагата си на испанците, когато разбрал, че кралят е пленен, и като единствена милост поискал позволение да съпровожда Франсоа I до Мадрид. Той споделил с краля всички тегоби на плена и го оставил само за да се върне във Франция, където да води преговори за откупа му.
— Това е моят баща, господине, и ако вие някога попаднете в голямата зала на Меридорския замък, ще видите там портрета на Франсоа I, рисуван от Леонардо да Винчи и подарен от краля на барона като спомен и награда за верността му.
— Ах! — въздъхна Бюси. — Едно време кралете и принцовете все още са се отплащали на своите слуги.
— След завръщането си от Испания баща ми се оженил. Първите му двама синове умрели. Смъртта им била жесток удар за барон дьо Меридор, който загубил надежда да има продължител на рода си. Скоро след това кралят умрял и мъката на барона се превърнала в отчаяние. Няколко години по-късно той напуснал двора и се уединил със съпругата си в Меридорския замък, а десет години след смъртта на синовете му, като по някакво чудо, съм се родила и аз.
Цялата любов на барона се прехвърлила върху детето, изпратено му от небесата на стари години. Той изпитваше към мен не просто бащина любов: той ме боготвореше. На тригодишна възраст загубих майка си. За барона това беше нова дълбока скръб, но аз, още дете, не разбирах сполетялата ни беда. Аз непрестанно се усмихвах и моята усмивка бе единствената утеха за баща ми.
Растях и се развивах пред очите на баща си. Бях всичко за него, но и той, горкият ми баща, също ми заменяше всичко на света. Влязох в своята шестнадесета пролет, без дори да подозирам, че съществува друг някакъв свят, освен моите овчици, моите пауни, лебеди и гълъби, без да мисля, че моят безгрижен живот все някога трябва да свърши и без да желая той да има край.
Меридорският замък тъне сред непроходими гори, принадлежащи на херцог д’Анжу; в тях лудуват на воля лопатари, диви кози и елени, които никой не безпокои и затова те са станали питомни. Познавах почти всички тези животни; някои от тях ме познаваха по гласа и притичваха на моя зов, особено бе свикнала с мен една сърна, моята любимка, моята фаворитка — Дафна, клетата ми Дафна — тя ядеше от шепите ми.
Една пролет Дафна изчезна за цял месец, аз вече я смятах за загинала и я оплаквах като любима приятелка, но изведнъж тя се появи, повела след себе си две малки сърненца. Отначало те се уплашиха от мен, но като видяха как майка им ласкаво лиже ръцете ми, се престрашиха и на свой ред започнаха да ми се галят.
По това време се разпространи слухът, че херцог д’Анжу изпратил в провинциалната столица свой наместник. Няколко дена по-късно стана известно, че наместникът на херцога е пристигнал и че се казва граф дьо Монсоро.
Защо, когато чух за пръв път името му, сърцето ми се стегна? Мога да си обясня това тревожно усещане само с предчувствието за беда.
Минаха осем дни. Из цялата околност се говореше много за сеньор дьо Монсоро, и все противоречиви неща. Една сутрин гората бе огласена от звуците на ловджийски рог и кучешки лай. Притичах до оградата на парка тъкмо навреме, за да видя как покрай замъка прелетя като мълния Дафна, преследвана от сюрия кучета. Двете сърнета тичаха заедно с майка си.
Миг след това, на вран кон, който летеше сякаш с крила, покрай мен профуча мъж, напомнящ страшен призрак. Това беше господин дьо Монсоро.
Аз закрещях, молех го да пощади моята любимка, но той толкова бе увлечен от преследването, че или не чу моя глас, или не му обърна внимание.
Тогава, без да се замислям колко ще се тревожи баща ми, ако забележи отсъствието ми, аз се спуснах да тичам след хайката. Надявах се да срещна графа или някого от свитата му и да ги помоля да спрат преследването, разкъсващо сърцето ми.
Тичах около половин левга, без да си давам сметка, накъде бягам и накрая загубих от погледа си и сърните, и кучетата, и ловците. Строполих се на земята край някакво високо дърво и сълзите рукнаха от очите ми. Измина около четвърт час и ми се стори, че в далечината отново чувам шума на лова. Не бях сбъркала, хайката се приближаваше към мен, още миг, и вече не се съмнявах, че ловците трябва да минат
