Четях и препрочитах това послание, след това го хвърлих в огъня, както бях посъветвана. Почеркът ми беше непознат и, да си призная, съвсем не подозирах кой би могъл да бъде автор на бележката.
Двете с Гертруда се губехме в догадки. Сто пъти през тази сутрин отивахме до прозореца да видим няма ли някой на брега на езерото или в гората, но навсякъде беше безлюдно.
Един час след обяда на вратата ни се почука. За пръв път се чукаше не в определените за хранене часове, но ние нямахме възможност да се заключваме отвътре и затова не ни оставаше друго, освен да разрешим да влязат.
Влезе същият човек, който ни бе довел тук, лицето му ми беше непознато, защото го бях виждала само с маска, ала го познах от първите думи по гласа му,
Той ми подаде едно писмо.
— Кой ви изпраща, господине? — попитах го аз.
— Постарайте се, моля, да прочетете това писмо, госпожице — отвърна той, — и ще разберете всичко.
— Но аз не желая да го чета, след като не знам от кого е.
— Госпожицата е свободна да постъпи както намери за добре. На мен ми е заповядано да й връча това послание и аз й го поставям в краката. Ако госпожицата благоволи да се наведе и го вдигне, тя ще направи това.
И наистина този човек, вероятно благородник, постави писмото върху скамейчицата, на която подпирах краката си, и излезе.
— Какво да правя? — попитах Гертруда.
— Ще се осмеля да ви посъветвам, госпожице, да прочетете писмото. В него може би се говори за някоя опасност, която бихме избегнали, ако знаем предварително за нея.
Съветът бе толкова разумен, че аз премислих и разпечатах писмото.
Тук Диана прекъсна разказа си, стана, отвори малка кутийка от онези, които наричаме с италианската дума stipo, извади оттам копринена чантичка и измъкна едно писмо.
Бюси хвърли поглед върху адреса.
— „До прекрасната Диана дьо Меридор“ — прочете той.
После погледна младата жена и каза:
— Този адрес е написан с ръката на херцог д’Анжу.
— Ах — въздъхна Диана, — значи той не ме е излъгал.
Сетне, като видя, че Бюси не се решава да отвори писмото, каза:
— Четете. Случаят ви прави свидетел на най-интимните събития в моя живот, аз няма какво да крия от вас.
Бюси се подчини и прочете следното:
„Нещастният принц, поразен в самото сърце от Вашата божествена красота, ще Ви посети днес вечерта в десет часа, за да поднесе извиненията си за всичко, което си позволи по отношение на Вас. За неговите действия, както той сам разбира, не може да има друго оправдание освен непреодолимата любов, която Вие му внушавате.
— Значи това писмо наистина е написано от херцог д’Анжу? — попита Диана.
— Уви, да! — отвърна Бюси. — Това са неговият почерк и подпис.
Диана въздъхна.
— Излиза, че той наистина не е чак толкова виновен, колкото мислех досега — прошепна тя.
— Кого имате предвид — принца ли?
— Не, граф дьо Монсоро.
Този път дойде ред на Бюси да въздъхне.
— Продължавайте, госпожо — каза той, — и ние ще преценим вината и на принца, и на графа.
— Това писмо, в истинността на което тогава нямах никакви причини да се съмнявам, понеже напълно потвърждаваше собствените ми предположения, показваше, както предвиди и Гертруда, на каква опасност съм изложена и толкова по-неоценима ставаше за мен подкрепата на неизвестния приятел, предложил ми своята помощ от името на моя баща. Единствено само на този приятел можех да се надявам.
След като се върнахме на наблюдателния ни пост на прозореца, ние с Гертруда не изпускахме от очи езерото и гората пред нас.
Ала докъдето стигаше взорът ни, не се забелязваше нищо утешително.
Свечери се и както винаги през януари, бързо се смрачи. До срока, назначен от херцога, оставаха четири или пет часа и ние чакахме, обхванати от тревога.
Навън беше една от ония хубави зимни вечери, когато, ако не е студът, може да помисли човек, че е краят на пролетта или началото на есента. Небето сияеше, осеяно с хиляди звезди и младият полумесец заливаше околността със сребърна светлина; ние отворихме прозореца в стаята на Гертруда, защото мислехме, че той се наблюдава не така строго, колкото моя.
Някъде към седем часа лека пелена, подобна на воал от прозрачен тюл, се спусна над езерото, но това не ни пречеше да виждаме, може би защото очите ни бяха привикнали към тъмнината.
Ние нямахме часовник и не мога да кажа точно в колко часа забелязахме, че от гората излизат някакви сенки. Съвсем предпазливо, прикривайки се зад дънерите на дърветата, се приближаваха към брега на езерото. Бяхме вече готови да помислим, че тези сенки само са ни се привидели поради умореното ни зрение, но в този миг до нас достигна конско изцвилване.
— Това са нашите приятели — прошепна Гертруда.
— Или принцът — отвърнах аз.
— О, принцът — възрази Гертруда, — принцът не би се крил.
Този прост довод разсея подозренията ми и укрепи духа ми.
Продължихме с удвоено внимание да се вглеждаме в прозрачната мъгла.
Някакъв човек излезе напред, спътниците му останаха, изглежда, отзад, в сянката на дърветата.
Човекът отиде до лодката, отвърза я от стълба, за който бе вързана, седна в нея, и лодката безшумно се плъзна по водата към нас.
Колкото повече се приближаваше, толкова повече напрягах зрението си, за да разгледам приятеля, който ни се притече на помощ.
И изведнъж ми се стори, че високата фигура на човека напомня граф дьо Монсоро. Малко по-късно можах да различа мрачните и резки черти на лицето му; накрая, когато лодката бе вече на десетина крачки от нас, последните ми съмнения се разсеяха.
Сега вече новопоявилият се приятел ми внушаваше почти същия страх, както и врагът.
Стоях, безмълвна и неподвижна, встрани от прозореца, и графът не можеше да ме види. Той стигна до подножието на стената, върза лодката за стълба на отсамния бряг и главата му се показа над перваза на прозореца.
Аз не издържах и изписках.
— Ах, простете — каза граф дьо Монсоро, — предполагах, че вие ме чакате.
— Аз наистина очаквах някого, но най-малко предполагах, че това ще сте вие.
Графът се усмихна горчиво.
— Че кой друг, освен мен и вашия баща, ще пази честта на Диана дьо Меридор?
— В писмото, което получих, пишехте, господине, че сте упълномощен от моя баща.
— Да, и тъй като предвиждах, че вие ще се усъмните в това, ви нося писмо от него.
И графът ми протегна лист хартия.
Ние не бяхме запалили свещите, за да можем свободно да се измъкнем в тъмнината. Отидох от стаята на Гертруда в моята спалня, застанах на колене пред камината и при слабата светлина на пламъка прочетох:
