продължи:
— Едва стъпихме на брега и до нас притичаха седем-осем души. Това бяха хора па графа и на мен ми се стори, че познах сред тях двамата слуги, които придружаваха нашата карета, докато не бяхме нападнати и отведени насила в замъка Боже. Един от слугите доведе два коня: врания за графа и белия раванлия за мен. Графът ме качи на седлото, след което възседна своя.
Гертруда се настани зад гърба на един от графските слуги.
И без да се бавим нито минута повече, се понесохме в галоп по горския път.
Графът не изпускаше от ръцете си поводите на моя кон, забелязах това и му казах, че умея да яздя и не се нуждая от подобни предпазни мерки; той ми отговори, че конят ми бил плашлив и можел, да ме понесе лудо напред или неочаквано да се метне встрани.
Препускахме вече десетина минути, когато чух, че Гертруда ме вика. Обърнах се и видях, че нашият отряд се разделя: четирима конници свиха по една странична пътека в гората, а останалите четирима заедно с мен продължаваха да препускат напред.
— Гертруда! — извиках аз. — Господине, защо Гертруда не идва с нас?
— Това го правим от предпазливост — отвърна ми графът. — Трябва да оставим две следи, в случай че след нас тръгне потеря. Нека на два различни пътя хората кажат, че са видели жена, отвеждана от четирима мъже. Тогава херцог д’Анжу може да тръгне по лъжливата следа и да се спусне след прислужницата вместо след господарката й.
Макар доводите му да изглеждаха основателни, все пак не можаха да ме убедят, но какво можех да му кажа или да направя? Въздъхнах и се примирих.
При това ние препускахме по пътя за Меридорския замък, и то толкова бързо, че след четвърт час трябваше да бъдем вече в замъка. Но изведнъж, когато излязохме на едно добре известно ми кръстовище, графът вместо да продължи по-нататък по пътя, водещ към моя баща, зави наляво, в посока, отдалечаваща ни от замъка. Аз закрещях и, въпреки бързия галоп на моя кон, се надигнах от седлото, за да скоча на земята, но графът, без съмнение следящ движенията ми, се наведе от коня си, хвана ме с ръка през кръста и ме прехвърли върху своето седло. Почувствал се свободен, моят кон изцвили и се скри в гората.
Всичко това графът извърши толкова мълниеносно, че успях само да извикам.
Господин дьо Монсоро затисна устата ми с ръка.
— Госпожице — каза ми той, — кълна се в честта си, че изпълнявам само заповедта на баща ви и ще ви дам доказателство за това още при първото ни спиране за почивка, което ще направим; ако това доказателство се окаже неубедително или породи у вас съмнения, още веднъж се кълна в честта си, че ще ви предоставя пълна свобода.
— Но, господине, вие ми бяхте обещали да ме отведете при баща ми! — възкликнах аз, като отблъснах ръката му и отметнах глава.
— Да, дадох ви такова обещание, защото видях, че вие се колебаете; още миг — и тези колебания, както сама се убедихте, биха погубили всички ни: вашия баща, вас и мен. Сега помислете — каза графът и задържа коня на място, — нима искате да убият барона? Нима искате да попаднете в ръцете на този, който има намерение да ви обезчести? Една ваша дума — и аз ще ви отведа в Меридорския замък.
— Къде е доказателството, потвърждаващо, че действате от името на баща ми?
— Ето го — каза графът, — вземете това писмо и в първата странноприемница, където ще спрем, го прочетете. Повтарям ви, ако след като прочетете писмото пожелаете да се върнете в замъка, кълна се в честта си, вие сте свободна да правите каквото решите. Но ако поне отмалко почитате барона, вие няма да постъпите така, сигурен съм в това.
— Тогава напред, господине, и по-скоро да стигнем до тази първа странноприемница, защото изгарям от желание да се убедя в правдивостта на вашите думи.
— Не забравяйте, че вие ме последвахте доброволно.
— Да, доброволно, ако изобщо може да се говори за добра воля в положението, в което се намирам. Нима може да се говори за добра воля у едно момиче, което има само два избора: или смъртта на баща му и безчестие, или пълно доверие към един почти непознат човек; впрочем нека бъде както искате — аз ви следвам доброволно и вие самият ще се убедите в това, ако благоволите да ми дадете кон.
Графът даде знак на едного от хората си и онзи слезе от коня си. Аз скочих от врания жребец на графа и след миг седях вече на седлото.
— Раванлията не може да е избягал далеч — каза графът на слугата, отстъпил ми коня си, — потърсете го в гората, викнете го по име: той си го знае и като куче ще притича на гласа или подсвирването. Ще се присъедините към нас в Ла-Шатр.
Неволно потръпнах. Ла-Шатр се намираше на цели десет левги от Меридорския замък по пътя за Париж.
— Господине — казах аз на графа, — дадено, тръгвам с вас. Но в Ла-Шатр ще трябва да поговорим.
— Това ще рече, госпожице — отвърна графът, — че в Ла-Шатр вие ще благоволите да ми дадете заповедите си.
Тази привидна покорност ни най-малко не ме успокояваше; и все пак, доколкото нямах избор, нямах друго средство да се спася от херцог д’Анжу, трябваше да продължа пътя си. На разсъмване стигнахме в Ла-Шатр. Но вместо да влезем в селото, графът свърна от пътя стотина крачки преди първите градини и се насочи през полето към една уединена къщичка.
Аз спрях коня си.
— Къде отиваме?
— Чуйте ме, госпожице — отвърна графът, — вече имах възможност да забележа, че вие мислите извънредно логично и затова ще си позволя да се обърна към вашия разсъдък. Можем ли, след като бягаме от принца, от най-могъщата особа в държавата след краля, да спрем в обикновена странноприемница посред селото, където първият селянин, който ни види, няма да пропусне да ни издаде? Може да подкупим един човек, но цяло село едва ли ще подкупим.
Всички отговори на графа бяха напълно логични и убедителни и това ме потискаше.
— Добре — съгласих се аз. — Да вървим. И отново препуснахме.
Нас ни очакваха; един от конниците, незабелязано от мен, се бе отделил от нашата кавалкада, за да ни изпревари и подготви всичко. В камината на една горе-долу чиста стая гореше огън, леглото беше застлано.
— Това е спалнята ви — каза графът, — аз съм на вашите услуги.
Той се поклони и ме остави сама в стаята.
Първото нещо, което направих, бе да се приближа до светилника и да извадя писмото на баща ми от корсажа си… Ето го, господин Бюси. Бъдете ми съдник, прочетете го.
Бюси взе писмото и го зачете.
„Моя нежно любима Диана, ако ти, както не се съмнявам в това, си отстъпила пред молбите ми и си последвала — граф дьо Монсоро, той ще ти разкаже, че си имала нещастието да се харесаш на херцог д’Анжу, който е заповядал да те похитят и откарат в замъка му Боже; след тези му постъпки съди сама на какво още е способен този човек и какъв позор те заплашва. Ти можеш да избегнеш безчестието, което не бих преживял, само по един начин, а именно като се омъжиш за нашия благороден приятел. Когато станеш графиня Монсоро, графът ще бъде в правото си да те защитава като своя законна съпруга; той ми се закле, че няма да пожали нищо за това. И така, аз желая, моя възлюблена дъще, женитбата ви да се състои колкото се може по-скоро и ако ти ме послушаш, към родителското си съгласие за този брак аз ще прибавя моята бащина благословия и моля бога да те дари с безграничното щастие, което той пази за чистите сърца, подобни на твоето.
Твоят баща, който не ти налага, а те умолява,
— Уви — каза Бюси, — ако това наистина е писмо от вашия баща, желанието му е изразено напълно
