изглежда, бе мебелирана и украсена през най-бляскавите години от царуването на Франсоа I.
На масата ни чакаше богато сервирана вечеря.
— Вие сте си у дома, госпожице — каза мъжът, който два пъти вече бе заговарял с мен. — Без съмнение вие се нуждаете от прислуга, затова вашето момиче ще остане при вас. Стаята му е до вашата.
Ние с Гертруда си разменихме радостни погледи.
— Ако ви потрябва нещо — продължи човекът с маската, — почукайте на вратата с чукчето, което виси на нея, в антрето ще има през цялото време дежурен и той веднага ще дойде.
Тази привидна грижа свидетелстваше, че нас ще ни пазят грижливо.
Човекът с маската се поклони и излезе, чухме как затвори вратата и два пъти превъртя ключа в ключалката.
Останахме сами с Гертруда.
Известно време се гледахме мълчаливо една друга. Два канделабъра, поставени върху голямата маса, осветяваха стаята. Гертруда отваряше вече уста, за да ми каже нещо, но аз я спрях с пръст на устните: можеха да ни подслушват.
Вратата на стаята, предназначена за Гертруда, беше отворена и на нас двете едновременно ни мина през ум мисълта да огледаме това помещение. Гертруда взе един от канделабрите и ние на пръсти влязохме там.
Озовахме се в голяма тоалетна стая, допълваща спалнята; в нея имаше още една врата, и то на същата стена с вратата, през която ни бяха въвели в спалнята. Тази врата, без съмнение, също извеждаше в антрето; на нея, както и на вратата за спалнята, висеше върху меден гвоздей чукче от същия метал. И чукчетата, и гвоздеите бяха толкова изящно изработени, че изглеждаха като сътворени от самия Бенвенуто Челини.
Гертруда поднесе свещта до ключалката; вратата беше заключена с двойно превъртане на ключа.
Ние бяхме затворнички.
Просто е невероятно колко еднакво двама души, дори принадлежащи към различни обществени слоеве, но оказали се в едно и също положение и подложени на една и съща опасност, просто е невероятно, казвам, колко еднакво мислят те и колко леко се разбират помежду си от половин дума.
Гертруда се приближи до мен.
— Забелязахте ли, госпожице — тихо каза тя, — че когато ни вкараха тук от двора, изкачихме само пет стъпала?
— Да — отвърнах аз.
— Значи сме на първия етаж.
— Така излиза.
— А какво ли — продължи тя шепнешком и посочи с очи капаците на прозорците, — а какво ли, ако…
— Ако прозорците са без решетки — довърших мисълта й аз.
— Стига госпожицата да събере смелост.
— Смелост! — възкликнах аз. — О, бъди спокойна, ще ми стигне смелост.
Този път Гертруда трябваше да ме предупреждава с пръст на устните.
— Да, да, всичко е ясно — казах аз.
Гертруда ми направи знак с ръка да остана на мястото си, а тя се върна в спалнята, за да остави канделабъра на мястото му.
Вече разбрах какво бе замислила тя, затова отидох до прозореца и започнах да търся резетата на капаците.
Накрая, с помощта на Гертруда, ги намерихме и отворихме.
Нададох радостен вик: прозорците бяха без решетки.
Но Гертруда тутакси установи причината за това мнимо недоглеждане от страна на нашите стражи. Подножието на стената се миеше от водите на широко езеро. Дълбоки повече от три метра, те ни пазеха къде по-сигурно от всякакви решетки.
Като прехвърлих погледа си от повърхността на езерото върху бреговете му, можах да открия познати места: ние бяхме пленници в замъка Боже, който, както стана дума, бяхме посещавали с баща ми няколко пъти и където месец преди това, в деня на гибелта на Дафна, ме бяха пренесли в безсъзнание.
Замъкът Боже принадлежеше на херцог д’Анжу.
И изведнъж съзнанието ми се освети като от мълния, разбрах всичко.
Гледах езерото с чувство на мрачно удовлетворение: ето я последната възможност да се отърва от насилието, ето го сигурното убежище от безчестието.
Затворихме капаците на прозорците. Аз се хвърлих на леглото, без да се събличам. Гертруда заспа в креслото до краката ми.
През нощта се будих двадесетина пъти, обзета от необясним ужас, но всеки път се убеждавах, че страховете ми с нищо не са оправдани, ако не се брои положението ми на пленница. Нищо наоколо не говореше за зли умисли срещу мен, обратно, целият замък спеше сякаш необезпокояван от нищо сън и единствено крясъците на блатните птици нарушаваха нощната тишина.
Съмна се. Нощният мрак, в който винаги има нещо зловещо, отстъпи. Но нощните ми страхове не можаха да се разпръснат. Разбрах, че без помощ отвън бягството ми е невъзможно. Но откъде би могла да дойде тази помощ?
Около девет часа на вратата ми се почука. Аз минах в стаята на Гертруда, а на нея разреших да пусне тези, които чукаха.
Оставих вратата притворена и в процепа й можах да видя как влязоха същите онези вчерашни слуги. Те прибраха вечерята, така и останала непокътната, и сложиха на масата закуска.
Гертруда се опита да им зададе някакъв въпрос, но те се оттеглиха, без нищо да й отговорят.
Тогава се върнах и аз в спалнята. Това, че се намирахме в замъка Боже, както и подчертано оказваното ни уважение, ми обясняваше всичко. Херцог д’Анжу ме бе видял на бала у господин дьо Монсоро и се е влюбил в мен. Баща ми е бил предупреден и е решил да спаси дъщеря си от преследванията, на които тя, без съмнение, би трябвало да бъде подложена. Той е искал да ме измъкне от Меридор, но тази предпазна мярка благодарение измяната на някой слуга или нещастен случай, не се е увенчала с успех. Бях попаднала в ръцете на човека, от когото баща ми напразно се бе мъчил да ме отърве.
Тази мисъл ми се стори напълно правдоподобна и действително впоследствие се потвърди.
Аз отстъпих на молбите на Гертруда и изпих чаша мляко с парче хляб.
Сутринта изтече в съставяне на най-безумни планове за бягство. На стотина крачки пред нас, в тръстиките, имаше лодка с весла. Ако тя беше в пределите на досегаемостта, то, разбира се, моите сили, десетократно увеличени от страха, както и немалките сили на Гертруда, биха били достатъчни, за да се спасим.
През целия ден никой не ни обезпокои. Сервираха ни обяда така, както сутринта закуската. Но от слабост аз едва се държах на крака. Докато обядвах, ми прислужваше само Гертруда; след като сложиха храната на масата, нашите пазачи мигом ни оставиха. И изведнъж разчупих едно малко хлебче и намерих в него бележка.
Нетърпеливо я разгънах и прочетох:
„Един ваш приятел мисли за вас. Утре ще получите, вести от него и от вашия баща.“
Не ще и дума колко се зарадвах; сърцето ми заби отчаяно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите ми. Показах бележката на Гертруда. Остатъкът от деня измина в очакване и надежди.
Втората нощ протече също така спокойно, както и първата; настъпи времето за закуската, която чаках с нетърпение, защото не се съмнявах, че в хляба ще намеря нова бележка. И не се излъгах. Съдържанието на бележката беше следното:
„Лицето, което ви похити, ще пристигне в замъка Боже тази вечер, в десет часа. Но в девет часа приятелят, който мисли за вас, ще се появи под прозорците ви с писмо от баща ви. Това писмо ще ви внуши доверие към неговия подател, каквото иначе вие бихте могли и да не му окажете. Изгорете бележката.“
