някъде наблизо. Бързо скочих и се спуснах да бягам натам, откъдето идваше шумът.
Наистина можах да видя как бедната Дафна прекоси горската полянка. Тя беше задъхана, с нея бе само едната й рожба, втората очевидно бе останала без сили и разкъсана от кучетата. Самата Дафна изглеждаше изтощена, разстоянието между нея и преследвачите й значително се скъсяваше, тя правеше трескави скокове и когато притича покрай мен, жално застена.
И пак не успях да привлека вниманието на ловците. Господин дьо Монсоро препускаше и радостно тръбеше с рога си, без да вижда нищо друго, освен преследвания от него дивеч. Той профуча покрай мен още по-стремително от първия път.
Следваха го трима или четирима кучкари, които с крясъци и сипкавия вой на роговете си насъскваха хрътките. Този вихър от крясъци, тръбни звуци и кучешки лай профуча покрай мен, изчезна в гората и замря някъде в далечината.
Изпаднах в отчаяние, проклинах се заради непохватността си, струваше ми се, че ако бях съумяла да дотичам до горската полянка поне петдесетина крачки по-наблизо, граф дьо Монсоро щеше да ме забележи, да чуе молбите ми и, без съмнение, да пощади нещастните животни.
Тази мисъл донякъде ме поободри.
Ловците можеха да попаднат пред очите ми и трети път. Тръгнах по пътя под сянката на вековни дървета. Този път ми беше познат, той водеше до замъка Боже, владение на херцог д’Анжу, който се намираше приблизително на три левги от Меридор. Скоро замъкът се откри пред погледа ми и едва тук осъзнах, че съм изминала пеша три левги и че се мъкна сам-самичка далеч от родната стряха.
Признавам си, облада ме чувство на смътен страх. Едва сега осъзнах цялото си безразсъдство и дори неприличието на своето поведение. Тръгнах по брега на вира с надежда да срещна добродушния градинар, който всеки път, когато баща ми ме вземаше със себе си, ми поднасяше великолепен букет цветя. Исках да го помоля да ме съпроводи до вкъщи. Изведнъж до мен отново долетя шумът на ловуващите. Спрях се като закована и взех да се ослушвам. Хайката идваше към мен. Забравих всичко на света. Почти в същия миг на другия бряг на вира изскочи от гората сърната, преследвана буквално по петите от кучетата. Дафна беше сама, втората й рожба беше също загинала. Видът на водата сякаш придаде на клетата нови сили. Тя пое с ноздри водната свежест и се хвърли във вира, за да доплува сякаш до мен.
Отначало тя плуваше доста бързо и като че ли отново бе възстановила предишната си пъргавина. Гледах я със сълзи на очи, протягах ръце към нея и дишах почти толкова тежко, колкото и тя. Но силите на Дафна постепенно отпадаха, докато хрътките, възбудени от близостта на плячката, удвоиха усилията си. Скоро най-злите от тях настигнаха сърната и започнаха да разкъсват със зъби хълбоците й. Нещастното животно вече не можеше да доплува до моя бряг. В този момент от гората изскочи господин дьо Монсоро, спря до вира и бързо слезе от коня. Аз прострях ръце към него и викнах със сетни сили: „Смилете се!“ Стори ми се, че той погледна към мен. Отново закрещях, още по-високо от първия път. Той ме чу, тъй като надигна глава, после се хвърли в лодката, бързо потегли от брега и с всички сили загреба към клетата Дафна, която се бранеше както можеше от заобиколилата я сюрия кучета. Не се съмнявах, че господин дьо Монсоро, трогнат от моите викове и жестове, бърза да отърве Дафна, но когато се оказа до нея, той извади огромен ловджийски нож. Стоманеното острие блесна като мълния в лъчите на слънцето. Този блясък мигом угасна и аз изстенах от ужас: ножът се заби чак до дръжката в гърлото на нещастното животно. Кръвта шурна като фонтан и водата наоколо почервеня. Дафна нададе жален предсмъртен вик, заудря по повърхността на водата с предните си копита, изправи се на задните си крака и рухна мъртва във вира.
Застенах почти толкова жално, колкото и Дафна и се строполих на земята, загубвайки съзнание.
Дойдох на себе си на легло в една от стаите на замъка Боже и видях свещеника, за когото бяха пратили, да плаче до главата ми.
Заболяването ми се обясняваше само с пренапрягане на силите ми, довели до нервния припадък, ето защо още на следващия ден аз можах да се върна в Меридор. Ала още три-четири дни не напусках стаята си.
На четвъртия ден баща ми каза, че през цялото време господин Монсоро идвал да пита за здравето ми. Видял как ме пренасяли в безсъзнание и изпаднал в отчаяние, след като разбрал, че е станал неволно причина за цялото това произшествие. Графът молел да му разрешат лично да ми поднесе своите извинения и настоявал, че няма да се успокои, докато не чуе опрощаващи думи от моите уста.
Не можех да откажа да го приема и въпреки цялото ми отвращение към този човек, се съгласих на среща с него.
На другия ден той ме посети. Разбирах нелепостта на положението си — ами че ловът е любимото развлечение не само на мъжете, но и за много дами. Трябваше да обясня защо така глупаво се бях разстроила и в оправдание на своя припадък да разкажа колко съм обичала Дафна.
Графът си придаде вид на дълбоко отчаян, не по-малко от двайсетина пъти ми се кле в честта си, че ако можел да отгатне каква любов съм изпитвала към неговата жертва, щял да сметне за преогромно щастие да запази живота й. Красноречието му обаче не можа да ме убеди и графът си отиде, без да изглади в мен неприятното впечатление, което правеше.
Когато си тръгваше, графът помоли баща ми да ни посети още веднъж. Графът е роден в Испания, възпитан е в Мадрид и баронът бе съблазнен от възможността да поговори за страната, в която и самият той бе прекарал немалко време. При това графът е от благороден произход, наместник на провинция; според мълвата бе любимец на херцог д’Анжу, така че баща ми нямаше никакви поводи да му откаже гостоприемството си.
Уви! От този ден се наруши ако не щастливото, то поне безгрижното течение на моя живот. Скоро забелязах, че правя впечатление на графа. Отначало той ни посещаваше всяка седмица, после два пъти в седмицата и накрая започна да се появява ежедневно. Обграждаше баща ми с всички знаци на внимание и съумя да го спечели в своя полза. Виждах, че баронът обича да беседва с него като със забележителна личност. Не смеех да се оплаквам; а и от какво можех да се оплаквам?
Графът беше учтив с мен като със стопанка на дома и почтителен като с родна сестра.
Една сутрин баща ми влезе в стаята ми с необичайно тържествен вид, но въпреки цялата му важност беше ясно, че е зарадван от нещо.
— Дете мое — каза той, — ти неведнъж ме уверяваше, че ще си щастлива никога да не се разделяш с мен.
— Ах, татко! — възкликнах аз. — Вие знаете, че това е заветното ми желание.
— Щом е така, моя Диана — и той се наведе, за да ме целуне по челото, — изпълнението на това желание зависи единствено от теб самата.
Изведнъж аз се досетих какво има предвид и така страшно пребледнях, че баща ми замря, преди да ме докосне с устните си.
— Диана, детето ми! — възкликна той. — Милостиви боже! Какво ти е?
— Господин дьо Монсоро, нали? — прошепнах аз.
— А защо не? — учуди се баща ми.
— О! За нищо на света, татко, ако имате капка жалост към вашата дъщеря, за нищо на света!
— Диана, любов моя — каза той, — ти знаеш, че не само те обичам, аз те обожавам; хайде помисли осем дни и ако и след това…
— О, не, не! — изстенах аз. — Не ми трябват нито осем дни, нито двайсет и четири часа, нито дори минута. Не и не! О, господи, не!
И избухнах в ридания.
Баща ми ме обожаваше и нито веднъж не бе виждал сълзите ми; той улови ръцете ми, успокои ме с няколко думи и се закле в честта си на благородник, че никога повече няма да заговори с мен за тази женитба.
Действително, измина цял месец и аз нито веднъж не видях господин дьо Монсоро и не чух за него нито дума. Една сутрин получихме с баща ми покана за големия празник, уреждан от господин дьо Монсоро в чест на кралския брат херцог д’Анжу, канещ се да посети провинцията, чието име носеше. Празникът трябваше да се състои в кметството на град Анжер.
Към писмото бе приложена специална покана от принца; херцогът пишеше на моя баща, че помнел как те навремето си се били срещали при двора на крал Анри II, и с удоволствие отново би се видял с него.
Моят първи подтик бе да помоля баща ми да не отидем на празника; без съмнение аз бих настояла на
