своето, ако поканата идваше само от господин дьо Монсоро, но второто писмо беше подписано от принца и баща ми се боеше да не би с отказа си да обиди негово височество.
И така, ние се отправихме на бала. Господин дьо Монсоро ме посрещна така, сякаш между нас нищо не беше станало. В отношението си към мен той не проявяваше нито преднамерено безразличие, нито тенденциозна любезност. Държеше се с мен така, както и с всички останали дами, и аз бях доволна, че той с нищо не ме отличаваше сред събралото се общество.
Съвсем другояче се държеше херцог д’Анжу. Той не сваляше очи от мен. Чувствах се неудобно под тежкия му поглед; и накрая, без да кажа нито дума на баща си за своето състояние, направих незабелязано така, че да напуснем бала почти първи.
Три дни по-късно господин дьо Монсоро се появи в Меридор. Щом го зърнах да идва по алеята към замъка, аз се скрих в покоите си.
Страхувах се да не би баща ми да ме повика при госта, но той не направи това. Мина не повече от половин час и господин дьо Монсоро напусна замъка ни. Никой, дори баща ми не обели и дума за тази визита, ала на мен ми се стори, че след появата на графа баронът помръкна.
Минаха още няколко дни. Веднъж се върнах от разходка из околността и разбрах, че господин дьо Монсоро отново е разговарял с баща ми. В мое отсъствие баронът питал два-три пъти за мен и се безпокоял къде ли съм могла да отида. Заповядал незабавно да му съобщят, когато се върна.
И наистина едва влязох в стаята си и чух баща ми да чука на вратата.
— Дете мое — обърна се той към мен, — по причина, която е напълно ненужно да знаеш, съм принуден да се разделя с теб за известно време. Не ме питай за нищо. Разбери едно — тази причина е твърде уважителна, след като се решавам да прекарам седмица, две, може би дори месец, разделен от теб.
Аз трепнах, макар и да не можех да отгатна каква опасност ме заплашва. Но повторната визита на господин дьо Монсоро не ми обещаваше нищо хубаво.
— И къде трябва да замина, татко? — осведомих се аз.
— В замъка Люд, при сестра ми, там ще бъдеш на скришно място. Ще се погрижим да пристигнеш там под закрилата на нощта.
— А вие няма ли да тръгнете с мен?
— Не, аз ще трябва да остана тук, за да отклоня подозренията. Даже прислугата ни не трябва да знае къде си заминала.
— А кой ще ме съпроводи дотам?
— Двама души, на които имам пълно доверие.
— О, боже мой! Татко!
Баронът ме прегърна.
— Дете мое — каза той, — така се налага.
Знаех как ме обича и повече не настоявах за нищо и не исках никакви обяснения.
Уговорихме се, че ще взема със себе си дъщерята на моята дойка Гертруда.
Баща ми ме остави и нареди да се приготвя за заминаването.
Бяха най-късите зимни дни и към осем часа вечерта вече съвсем се смрачи и застудя. В осем часа баща ми дойде за мен. Бях се вече приготвила, както ме беше помолил. Безшумно се спуснахме по стълбите и прекосихме градината. Баронът собственоръчно отключи вратичката, водеща към гората. Там ни чакаше впрегната карета с двамата съпровождачи. Баща ми дълго говори с тях, вероятно им даваше наставления как да се грижат за мен. Качих се, Гертруда седна до мен. Баронът ме прегърна на прощаване и ние потеглихме.
Не знаех що за опасност ме заплашва и какво е накарало баща ми да ме проводи от Меридорския замък. Гертруда не можеше да ми помогне с нищо, тя също нямаше понятие какво е станало. Нашите спътници ми бяха непознати и аз не се решавах да се обърна към тях. Пътувахме около два часа в пълно мълчание по някакви околни пътища и макар много да се вълнувах, равномерното клатушкане на каретата постепенно ме приспа и вече започнах да задрямвам, когато изведнъж спряхме и Гертруда ме хвана за ръката.
— Ах, госпожице — прошепна клетото момиче, — какво ли ни чака?
Погледнах през завеската: бяха ни обкръжили шест конници с маски. Двамата, които ни съпровождаха, очевидно при опита си да окажат съпротива, бяха хванати и обезоръжени.
Изплашена до смърт, не бях в състояние да извикам за помощ, пък и кой би могъл да откликне на призива ми?
Маскираният конник, който, изглежда, беше началникът им, дойде до вратичката на каретата.
— Успокойте се, госпожице — каза той, — няма с нищо да ви обидим, но ще трябва да ни последвате.
— Къде? — попитах аз.
— Там, където не ви заплашва нищо. Напротив, там ще се отнасят с вас като с кралица.
Това обещание ме изплаши повече и от най-голямата заплаха.
— Ах, татко, мили татко! — прошепнах аз.
— Чуйте ме, госпожице — каза ми Гертруда, — познавам добре околността, аз съм ви предана, Господ ме е дарил със сила, повярвайте ми — ще успеем да избягаме.
Тези уверения на моята бедна прислужница не можаха естествено да ме успокоят, но все пак нейната подкрепа ме поободри и аз се посъвзех.
— Правете с нас каквото ви е угодно, господа — отвърнах аз, — ние сме само две слаби и беззащитни жени.
Един от нападателите ни слезе от коня си и зае мястото на нашия кочияш, след което отбихме встрани от посоката, по която пътувахме.
Бюси, както читателите помнят, слушаше разказа на Диана с най-голямо внимание. Една от първите прояви на зараждащата се голяма любов е чувството на почти религиозно преклонение пред любимата. Вие издигате избраницата на сърцето ви върху пиедестал, възнасяте я над всички останали жени. Вие възвеличавате, пречиствате, обожествявате образа й, всеки неин жест — това е милост, с която тя ви възнаграждава, всяка нейна дума е щастие за вас, изпратено ви свише, нейният поглед ви изпълва с радост, усмивката й — с възторг.
Ето защо младият човек предостави на прекрасната си разказвачка пълната възможност да разгръща безпрепятствено своето повествование, без да допуска и най-малката мисъл да я пресича. И най- незначителното обстоятелство, свързано с тази жена, която, както той предчувстваше, му предстоеше да вземе под защита, предизвикваше в душата му най-жив отклик. Той слушаше Диана мълчаливо, с мъка поемайки си дъх, сякаш животът му зависеше от всяка нейна дума.
И когато младата жена млъкна за минутка, понеже явно не бе в състояние да потисне обзелото я двойно вълнение, предизвикано и от настоящите перипетии, и от спомените за миналото, Бюси не намери повече сили да сдържа тревогата си и молитвено простря ръце към нея.
— О, продължавайте, госпожо — простена той, — за бога, продължавайте.
Диана не можеше да се заблуждава в дълбочината на чувството, което внушаваше: молбата се долавяше не само в думите на младия човек, но и в гласа му, в жеста, в израза на лицето му. Красавицата се усмихна скръбно и продължи:
— Пътувахме около три часа и накрая спряхме. Чух как изскърцаха порти, нашите похитители размениха няколко думи с някого; след това екипажът потегли по-нататък и копитата на конете зачаткаха по нещо твърдо, сякаш по настилката на подемен мост. Погледнах през завеската и се убедих, че не се лъжа — бяхме в двора на някакъв замък.
Чий бе този замък? Нито Гертруда, нито аз можехме да отгатнем. По пътя ние неведнъж се мъчехме да разпознаем местността, но не виждахме нищо, освен безкрайната тъмна гора. Наистина и на двете ни се стори, че нашите похитители нарочно криволичат през гората, за да ни объркат и да ни лишат от възможността да определим къде се намираме.
Вратичката на каретата се отвори и същият маскиран мъж, който вече бе говорил с нас, ни покани да слезем.
Аз мълчаливо се подчиних. Двама души, очевидно слуги от замъка, в който бяхме пристигнали, ни срещнаха със запалени факли в ръце. Даденото ми страшно обещание се сбъдваше — бяха ни оказани знаци на най-дълбока почит. Тръгнахме след факлоносците. Те ни въведоха в разкошна спалня, която,