„Моя скъпа Диана, само граф дьо Монсоро може да те спаси от опасността, която те заплашва, а тя е огромна. Довери му се напълно като на верен приятел, пратен ни от небесата.
По-късно той ще ти открие как би могла да му се отплатиш за благородната помощ. Знай, че неговите помисли отговарят на най-заветните желания на сърцето ми. Заклевам те да ми повярваш и да пожалиш и мен, и себе си.
Нямах конкретни причини да не се доверя на граф дьо Монсоро. Тон ми внушаваше чисто инстинктивно отвращение, което не се основаваше върху доводите на разсъдъка. Можех да го обвинявам само за смъртта на Дафна, но нима убийството на една сърна е престъпление за ловеца?
Върнах се при прозореца.
— Е, как? — попита графът.
— Господине, прочетох писмото на баща ми. Той пише, че вие сте готов да ме отведете оттук, но нищо не споменава за това, къде ще ме отведете.
— Ще ви отведа там, където ви очаква баронът.
— А къде ме очаква той?
— В Меридорския замък.
— Значи ще видя баща си?
— След два часа.
— О, господине! Ако само казвате истината…
Аз не довърших. Графът с явна тревога чакаше какво ще кажа по-нататък.
— Разчитайте на моята признателност — добавих аз с треперещ глас; вече се досещах в какво, според него, трябва да се заключава тази признателност, но нямах сили да назова всичко това със свои думи.
— В такъв случай — каза графът — готови ли сте да ме последвате?
Погледнах с тревога Гертруда. По лицето й се четеше, че мрачната фигура на нашия спасител й внушава не по-голямо доверие, отколкото на мен.
— Имайте предвид, че всяка минута забавяне ни заплашва с беда, която не можете и да си представите — каза той. — Аз закъснях приблизително с половин час; наближава десет часът, нима не ви съобщиха, че точно в десет принцът ще пристигне в замъка Боже?
— Уви! Да — отвърнах аз.
— Щом принцът се появи тук, вече нищо не ще мога да сторя за вас, дори и да поставя живота си на карта, докато сега аз го рискувам с пълната надежда, че ще успея да ви спася.
— Защо баща ми не е с вас?
— Как си го мислите? Нима вашият баща не е под наблюдение? Той не може да направи и крачка, без да стане известно къде отива.
— А вие? — попитах го аз.
— Аз ли? С мен работата е друга. Аз съм приятел на принца, негово доверено лице.
— Но, господине — възкликнах аз, — ако вие сте приятел на принца, ако сте негово доверено лице, тогава…
— Тогава това ще рече, че аз го предавам заради вас; да, именно така е. Ето защо ви казвам, че рискувам живота си заради спасението на вашата чест.
В тона на графа звучеше толкова голяма убеденост и всичките му думи изглеждаха толкова правдиви, че макар този човек все още да ми беше неприятен, не знаех как да му обясня своето недоверие.
— Аз чакам — каза графът.
Погледнах Гертруда, но тя също беше в нерешителност.
— Ето че го дочакахме — каза графът. — Ако още се колебаете, погледнете на онзи бряг.
И той ми посочи кавалкадата, препускаща към замъка по брега на езерото, само че от противоположната посока на тази, от която той бе доплувал.
— Какви са тези хора? — попитах аз.
— Херцог д’Анжу със свитата си — отвърна графът.
— Госпожице! Госпожице! — взе да се вълнува Гертруда. — Не трябва да губим време.
— Ние и така го загубихме прекалено много — каза графът. — Заклевам ви в небето, решавайте.
Аз паднах на стола, силите ме напуснаха.
— Господи боже! Господи боже! Какво да правя? Какво да правя? — повтарях аз.
— Чуйте — каза графът, — чуйте: те чукат на вратата.
Наистина двама конници, отделили се от кавалкадата, вече чукаха на портите с чукчето.
— След пет минути — напомни графът — всичко ще бъде свършено.
Исках да се надигна, но краката ми се подкосиха.
— Бързо, Гертруда — прошепнах аз. — Ела при мен!
— Госпожице — замоли ми се бедното момиче. — Не чувате ли? Вече отварят портите. Не чувате ли? Конниците влизат в двора.
— Да, да! — отвърнах аз и напразно се опитвах да се надигна. — Но нямам никакви сили.
— Ах, ако е само това!… — зарадва се Гертруда. И тя ме вдигна на ръце, леко, сякаш бях дете, и ме предаде на графа.
Почувствала допира на ръцете му, аз потреперих толкова силно, че едва не паднах във водата.
Но той ме притисна до гърдите си и внимателно ме постави в лодката.
Гертруда ме последва и се качи в лодката без чужда помощ.
В този миг воалът ми отлетя от мен и заплува по водата.
Помислих, че той ще издаде нашите следи на преследвачите ни.
— Там е воалът, моят воал! — обърнах се аз към графа. — Извадете го от водата.
Графът хвърли поглед натам, където му сочех с пръст.
— Не — каза той, — по-добре да оставим всичко така, както си е.
Той грабна веслата и загреба с такава сила, че след няколко замахвания лодката ни се озова до брега.
В тази минута ние видяхме, че в прозорците на моята стая се появи светлина: бяха влезли слуги със свещи в ръце.
— Е, не бях ли прав? — попита ме господин дьо Монсоро. — Нима можеше още да се бавим?
— Да, да, да, господине — отвърнах му аз, — наистина вие сте моя спасител.
А светлините от свещите тревожно заиграха в стъклата, като се местеха ту от моята спалня в стаята на Гертруда, ту от нейната в моята. До нас достигаха гласове. В спалнята се появи човек, пред когото всички почтително се отдръпнаха. Той се приближи до отворения прозорец, наведе се навън и изведнъж нададе вик, вероятно бе забелязал воала ми, плаващ върху водата.
— Убедихте ли се сега, че направих добре, като оставих воала ви? — каза графът. — Принцът ще помисли, че в желанието да спасите честта си, вие сте се удавили в езерото и докато търсят там вашето тяло, ние ще избягаме.
Отново потръпнах, този път поразена от мрачните дълбини на този ум, който можеше да предвижда дори и такъв страшен изход.
Но в този миг стигнахме брега.
Глава 14
Историята на Диана дьо Меридор. Договорът
Отново настъпи тишина. Преживяваща наново всички събития от ония трагични дни, Диана толкова много се развълнува, че гърлото й се стегна.
Бюси се бе превърнал целият в слух, той предварително се бе заклел във вечна омраза към враговете на младата жена, които и да бяха те.
Диана извади от джоба си флакон с ароматични соли, вдиша дълбоко острата им миризма и
