— След мен — изкомандува той на спътниците си, — и до утре сутринта да забравите напълно и този дом, и тази врата.
След тези думи малкият отряд пришпори конете си в галоп и се скри зад ъгъла на улица Сент- Антоан.
Първата грижа на Гертруда беше да затвори вратата и ние продължихме да следим вече през прозорчето й как те се отдалечават.
След това тръгнахме към стълбата, осветена от един светилник. Гертруда го взе в ръце и тръгна напред.
Изкачихме се до един коридор с три отворени врати.
Влязохме през средната и се озовахме в гостната, в която се намираме сега с вас. Тя беше ярко осветена, както и сега.
Отворих отначало ей онази там врата и видях голяма тоалетна стая, сетне другата врата, която води в спалнята; за мое голямо учудване, влязла вече в спалнята, аз се оказах лице срещу лице със своето изображение.
Познах портрета, който висеше в стаята на моя баща в Меридорския замък; графът, изглежда, го беше измолил от барона.
Потръпнах пред новото доказателство за това, че баща ми вижда вече в мен съпругата на господин дьо Монсоро.
Обходихме целия дом. Той беше пуст, но с всичко необходимо за живеене. Във всички камини гореше огън, а в столовата ме очакваше сложена трапеза. За мое голямо успокоение там имаше сложен само един прибор.
— Както виждате, госпожице — каза ми Гертруда, — графът удържа докрай на думата си.
— За съжаление, да — въздъхнах аз, — по-добре щеше да е да наруши някое от обещанията си и с това да ме освободи от задълженията ми към него.
Вечерях, сетне за втори път огледахме къщата, но, както и първия път, не се натъкнахме на нито една жива душа; целият дом принадлежеше на нас, само на нас.
Гертруда се пренесе да спи в моята стая.
На другия ден тя излезе да се запознае с квартала. Едва тогава разбрах от нея, че живеем в края на улица Сент-Антоан, срещу Турнелския дворец, и че крепостта, възправяща се срещу нас, е Бастилията.
Но изобщо тези сведения не представляваха за мен почти никаква ценност. Никога не бях идвала в Париж и съвсем не познавах този град.
Денят премина спокойно. Вечерта, когато се капех да седна на масата да вечерям, някой почука на външната врата.
Ние с Гертруда се спогледахме.
Чукането се повтори.
— Иди виж кой чука — казах аз.
— Ами ако е графът? — попита Гертруда, след като видя, че пребледнях.
— Ако е графът — с усилие проговорих аз, — отвори му: той изпълнява стриктно своите обещания; нека види, че и аз държа на думата си не по-зле от него.
Гертруда се върна бързо.
— Господин графът е, госпожице — каза тя.
— Да влезе — отвърнах аз.
Гертруда се отдръпна и на прага се появи графът.
— Е, как, госпожице — попита ме той, — изпълних ли точно всички условия на договора ни?
— Да, господине — отвърнах аз, — и съм ви крайно благодарна.
— В такъв случай ми позволете да ви направя посещение — добави той с усмивка, чиято ирония не можеше да скрие, въпреки всичките си усилия.
— Заповядайте, господине.
Графът влезе в стаята и застана пред мен. Поканих го да седне с кимване на глава.
— Имате ли някакви новини, господине? — попитах го аз.
— Новини ли? Откъде и за какво, госпожице?
— За моя баща и преди всичко от Меридор.
— Не съм се отбивал в Меридорския замък и не съм виждал барона.
— Тогава от Боже и за херцог д’Анжу.
— Това е друго нещо. Бях в Боже и разговарях с херцога.
— И какво прави той?
— Опитва се да се усъмни.
— В какво?
— Във вашата смърт.
— Но, надявам се, вие сте го убедили?
— Направих всичко, което е по силите ми.
— А къде е сега херцогът?
— Снощи се върна в Париж.
— Защо толкова бързо?
— Защото на никого не е приятно да се задържа из местата, където по негова вина е загинала жена.
— Видяхте ли го след завръщането му в Париж?
— Току-що идвам от него.
— Дали ви говори за мен?
— Не му дадох време за това.
— За какво сте говорили тогава?
— Той ми беше обещал някои неща и аз му напомних да изпълни обещанието си.
— Какво ви е обещавал?
— Като награда за оказаните му от мен услуги беше се задължил да издейства за мен длъжността на главен ловчия.
— Ах, да — казах аз с тъжна усмивка, спомнила си за смъртта на клетата Дафна, — вие сте страстен ловец и имате всички основания да настоявате за това място.
— Аз ще го получа съвсем не защото съм ловец, госпожице, а защото съм слуга на принца; ще го получа не защото имам някакви права върху него, а защото херцог д’Анжу няма да посмее да е неблагодарен към мен.
Въпреки уважителния тон на графа, във всичките му отговори звучеше толкова плашещата ме интонация, в тях се долавяше някаква мрачна и непреклонна воля.
За минутка аз замълчах, сетне го попитах:
— Ще ми позволите ли да изпратя писмо на баща си?
— Естествено, но не забравяйте, че писмата могат да бъдат заловени.
— А забранено ли ми е да излизам на улицата?
— За вас няма никакви забрани, госпожице, искам само да обърна вниманието ви върху това, че могат да ви проследят.
— Не мога ли да слушам в храма меса поне в неделя?
— Мисля, че за вашата сигурност ще е по-добре да не ходите, но ако толкова ви се иска, — забележете, от моя страна това е просто съвет, а не заповед — слушайте я в черквата „Света Екатерина“.
— А къде се намира тази черква?
— Точно срещу вашия дом, трябва да пресечете само улицата.
— Благодаря ви, господине. Отново настъпи мълчание.
— Кога ще ви видя следващия път, господине?
— Чакам само вашето позволение, за да дойда отново.
— Това необходимо ли ви е?
— Несъмнено. Вие все още не ме познавате.
— Нима вие не притежавате ключ от този дом?
