— Единствено като ваш съпруг ще имам право на такъв ключ.
Неговата странна покорност ме разтревожи много повече от евентуалния му рязък, нетърпящ възражение тон.
— Господине — казах аз, — вие ще се върнете тук, когато намерите за добре или когато научите нещо ново, което сметнете за нужно да ми съобщите.
— Благодаря ви, госпожице, ще се възползувам от вашето разрешение, но не мисля да злоупотребявам с него и в потвърждение на думите ми ще започна с това, че ще помоля да ми позволите да се оттегля.
С тези думи графът стана от креслото.
— Напускате ли ме? — попитах аз, все по-удивена от сдържаността, която никак не бях очаквала от него.
— Госпожице — отвърна графът, — знам, че вие не ме обичате и не искам да злоупотребявам с положението, в което се озовахте и което ви принуждава да приемете моята закрила. Но аз се надявам, че ако се ползвам смирено от вашето общество, вие малко по малко ще свикнете с присъствието ми. И когато настъпи време да станете моя съпруга, жертвата ви ще ви се стори не толкова тягостна.
— Господине — казах аз и също се надигнах от мястото си, — виждам цялата деликатност на вашето поведение и я оценявам, въпреки че във всяка ваша дума долавям някаква рязкост. Вие сте прав и аз ще говоря с вас толкова откровено, колкото и вие говорихте с мен. Аз все още се отнасям към вас с известно подозрение, но се надявам, че с времето всичко ще се уреди.
— Позволете ми, госпожице — каза графът, — да споделя с вас тази надежда и да живея с очакване на бъдещото си щастие.
След тези думи той се поклони ниско пред мен, толкова ниско, колкото можех да очаквам това само от най-почтителния от собствените си слуги, направи знак на Гертруда, присъстваща при този ни разговор, да му освети пътя до изхода, и излезе.
Глава 15
Историята на Диана дьо Меридор. Съгласие за брак
— Честна дума, странен човек — каза Бюси.
— О да, твърде странен, нали, господине? Дори и когато се обясняваше в любов, ми се струваше, че се обяснява в омраза. Гертруда се върна и ме намери още по-разтревожена и опечалена от обикновено.
Вярната ми прислужница се опита да ме успокои, но явно, че самата тя се тревожеше не по-малко от мен. Леденият израз на почит, ироничната покорност, потиснатата страст, която прозираше във всяка дума на графа, ме плашеха още и защото зад всичко това сякаш дори не се криеше определено изразено желание, на което можех да се противопоставя.
На следващия ден беше неделя. Откакто се помня, нито веднъж не съм пропускала случая да присъствам на неделното богослужение и когато удари камбаната на черквата „Света Екатерина“, ми се стори, че тя ме призовава. Към храма господен се стичаше народ от всички страни. Аз се закрих с гъст воал и съпроводена от Гертруда, се влях в тълпата от вярващи, тръгнали за храма.
Вътре потърсих най-тъмното кътче и застанах на колене до стената. Гертруда се изправи като часовой между мен и другите богомолци. Но всички тези предпазни мерки се оказаха излишни: никой не ни обръщаше внимание или поне аз не забелязах ничий поглед.
На другия ден графът отново ме посети и обяви, че са го назначили за главен ловчия. Тази длъжност била вече почти обещана на един от фаворитите на краля, на някой си господин дьо Сен-Люк, но влиянието на херцог д’Анжу превъзмогнало всичко. Това била победа, на каквато и самият граф не смеел да се надява.
— И наистина — забеляза Бюси — назначаването на графа за главен ловчия удиви всички ни.
— Той дойде да ми съобщи тази новина — продължи Диана, — като се надяваше, че това високо положение ще ускори моето съгласие: ала не ме припираше, не настояваше, а търпеливо чакаше, като се надяваше на моето обещание и на хода на събитията.
А на мен все по-често ми идваше наум мисълта, че ако херцог д’Анжу ме има за мъртва, значи опасността е минала и моята зависимост от графа скоро ще свърши.
Изминаха още седем дни, без да донесат нищо ново, с изключение на още две посещения на графа. Той, както и преди, беше изпълнен със сдържаност и почит. Но аз вече споменах колко странни, бих казала — почти заплашителни, ми се струваха и тази сдържаност, и тази почит.
През следващата неделя, както и миналия път, се отправих в черквата и заех там същото място, на което се бях молила седем дни преди това. Чувството за сигурност прави човека непредпазлив и аз, вглъбена в молитвите си, не забелязах как воалът ми се свлече от лицето… Впрочем, в божия дом аз се обръщах с мислите си единствено само към бога… Аз горещо се молех за баща си и изведнъж усетих, че Гертруда ме докосва с ръка. Но чак след второто й докосване можах да изляза от състоянието си на молитвен екстаз, подигнах глава, неволно се огледах наоколо и с ужас забелязах херцог д’Анжу; облегнат до една колона, той ме поглъщаше с очи.
До херцога стоеше някакъв млад мъж, който се държеше по-скоро като близък приятел, отколкото като слуга.
— Това е бил Орили — каза Бюси, — неговият лютнист.
— Да, да — отвърна Диана, — струва ми се, че именно това име ми назова по-късно Гертруда.
— Продължавайте, госпожо — настоя Бюси, — бъдете добра, продължавайте. Започвам всичко да разбирам.
— Побързах да закрия лицето си с воала, но беше вече късно: херцогът ме беше видял и дори да не ме бе познал, то във всеки случай, сходството ми с жената, която бе пожелал и сметнал за загинала, би трябвало дълбоко да го порази. Почувствах се страшно неловко под упорития му поглед, изправих се на крака и тръгнах да излизам от черквата, но херцогът ме чакаше вече на вратата. Той потопи пръстите си в чашата със светена вода и искаше да се докосне с тях до моята ръка.
Направих се, че не го забелязвам, и минах покрай него, без да приема услугата му.
Дори без да се обръщам, чувствах, че ни следят. Ако познавах Париж, бих се опитала да заблудя херцога и да скрия от него къде живея, но аз не ходех никъде, освен на черква, не познавах никого, който би могъл да ме приюти за четвърт час, нямах нито една приятелка, никого, освен моя защитник, а от него ме беше страх повече, отколкото от врага…
— О, боже мой — прошепна Бюси, — защо небето, провидението или случаят не ме изведоха по-рано на вашия път?
Диана удостои младия човек с признателен поглед.
— Простете ми, за бога — сепна се Бюси, — все ви прекъсвам и в същото време изгарям от любопитство. Продължавайте, умолявам ви.
— Същата вечер господин дьо Монсоро отново ме посети. Не знаех дали трябва да му разкажа за случилото се, но той сам ме изведе от моята нерешителност.
— Питахте ме — каза той, — дали ще ви бъде позволено да ходите на богослужение в черквата. Отговорих ви, че тук сте пълна господарка на действията и постъпките си, но по-добре ще е за вас да не напускате дома си. Не ми повярвахте и тази сутрин сте отишли да слушате месата в черквата „Света Екатерина“; случайно или по-скоро по волята на съдбата, принцът е бил там и ви е видял.
— Това е истина, господине, но аз се колебаех дали да ви разкажа за тази среща, понеже не знаех разбрал ли е принцът, че вижда самата Диана дьо Меридор, или просто го е поразила моята външност.
— Поразила го е вашата външност, вашата прилика с жената, която той оплаква, му се е сторила необичайна; той ви е проследил и се е опитал да разузнае коя сте вие, но нищо не е узнал, тъй като никой нищо не знае за вас.
— Господи боже мой! — възкликнах аз.
— Херцогът е злопаметен и упорит човек — каза господин дьо Монсоро.
— О, надявам се, че той ще ме забрави!
— Точно в това не вярвам. Този, който ви види веднъж, никога не може да ви забрави. Аз сам правих всичко възможно, за да ви забравя, но така и не можах.
И в този миг аз за пръв път забелязах как в очите на господин дьо Монсоро проблесна мълнията и страстта.
