Всяка вечер господин дьо Монсоро ни посещаваше и всяка вечер аз му разказвах всички наши новини. Той оставаше у нас от осем часа вечерта до полунощ и по всичко личеше, че е силно разтревожен.
В събота вечерта той се появи още по-блед и възбуден от обикновено.
— Обещайте ми — каза той — да се видите с херцога във вторник или сряда.
— Да обещая свиждане с него? — възкликнах аз. — А защо?
— Защото херцог д’Анжу е готов на всичко, сега той е в прекрасни отношения с краля и следователно не можем да се надяваме на помощ от негово величество.
— Но нима до сряда положението може да се измени в наша полза?
— Надявам се. От ден на ден очаквам едно събитие, което трябва да постави принца в зависимост от мен; аз подбутвам, пришпорвам това събитие, и не само с молитви, но и с действия. Утре ще бъда принуден да ви напусна, заминавам за Монтеро.
— Необходимо ли е? — попитах аз със страх, примесен с чувство на известно облекчение.
— Да, тази среща ще ускори вероятно събитието, за което ви говорих.
— А ако ние се окажем в трудно положение, какво да правим тогава? Боже мой!
— Нима мога да се възправя срещу принца, госпожице? Нима имам някакви права над вас, за да ви защитавам? Принудени сме да отстъпим пред злата съдба…
— Ах, татко, мили ми татко! — простенах аз.
Графът ме погледна втренчено.
— О, господине!
— Можете ли да ме упрекнете в нещо?
— Не, не, напротив!
— Нима не ви бях предан като приятел и почтен като брат?
— Вие се държахте с мен образцово във всяко едно отношение.
— Помпите ли какво ми бяхте обещали?
— Да.
— Напомних ли ви поне веднъж за това?
— Не.
— И все пак, когато обстоятелствата се стичат така, че се налага да избирате между почетното положение на съпруга и позорната участ на куртизанка, вие предпочитате да станете любовница на херцог д’Анжу, а не жена на граф дьо Монсоро.
— Не съм казвала такова нещо, господине.
— Но тогава решавайте.
— Аз вече реших.
— Да станете графиня дьо Монсоро?
— Стига да не бъда любовница на херцог д’Анжу.
— Само за да не бъдете любовница на херцог д’Анжу. Няма що, изборът ви ме ласкае.
Аз замълчах.
— Впрочем, не е важно — каза графът. — Разбрахме ли се? Нека Гертруда проточи нещата до сряда, а в сряда ще видим.
На другия ден Гертруда излезе както обикновено, но не срещнала Орили. Когато се върна, и двете се разтревожихме: отсъствието на този човек ни обезпокои повече, отколкото, ако се беше появил. Гертруда отново излезе, само и само да го срещне, но него го нямало. Излезе и трети път, но също безрезултатно.
Изпратих Гертруда до граф Монсоро; графът бил заминал и никой не знаел къде.
Останали напълно сами, ние почувствахме цялата си слабост. За пръв път разбрах колко несправедлива съм била към графа.
— О, госпожо — провикна се Бюси, — не бързайте да променяте мнението си за този човек: в неговите постъпки има нещо такова, което не знаем, но до което ще се доберем.
— Мръкна се и това ни донесе нови страхове. Бях готова на всичко само да не попадна жива в ръцете на херцог д’Анжу. Снабдих се е ей този кинжал и реших да се пронижа с него пред очите на принца в мига, когато той или неговите хора дръзнат да посегнат към мен. Ние се барикадирахме в нашите стаи, защото поради някакъв немислим пропуск входната ни врата беше без резе отвътре. След това загасихме лампата и заехме нашия наблюдателен пост до прозореца.
До единайсет часа вечерта всичко беше спокойно. В единадесет от улица Сент-Антоан излязоха петима души, те се спряха, посъвещаваха се, изглежда, за нещо, а после се скриха до стената на Турнелския дворец.
Почнахме да треперим от страх. По всяка вероятност тези хора бяха дошли за нас.
Ала те не помръдваха. Така измина около четвърт час.
След четвърт час видяхме как на ъгъла на улица Сен-Пол се появиха още двама души. В светлината на луната, показваща се между облаците, Гертруда позна в единия от тях Орили.
— Уви, госпожице! Това са те! — прошепна ми клетото момиче.
— Да — отвърнах аз, цялата разтреперана, — а онези петимата са дошли, за да ги подкрепят в случай на необходимост.
— Но те ще трябва да разбият вратата — каза Гертруда, — а тогава съседите ще притичат от вдигнатия шум.
— Защо смяташ, че съседите ще притичат? Те не ни познават, защо да се обвързват с някаква съмнителна история и да ни защитават? Уви, Гертруда, принудена съм да призная, че нямаме друг защитник освен графа.
— Но щом е така, защо тогава упорствате и не се съгласявате да станете графиня?
Можах само да въздъхна.
Глава 16
Историята на Диана дьо Меридор. Сватбата
Докато разговаряхме с Гертруда, двамата, появили се на ъгъла на улица Сен-Пол, се промъкнаха крадешком покрай къщите и се спряха под нашите прозорци.
Ние открехнахме единия прозорец.
— Сигурен ли си, че е тук? — попита единият.
— Да, монсеньор, напълно сигурен. Това е петата къща, ако броим от ъгъла на улица Сен-Пол.
— И ти мислиш, че ключът ще стане?
— Взех отпечатък от ключалката.
Улових ръката на Гертруда и я стиснах здраво.
— А след като влезем?
— След като влезем, се доверете на мен. Прислужницата ще ни отвори. Ваше височество държи в джоба си златен ключ, който не отстъпва на този железен.
— Тогава отваряй.
До слуха ни стигна как ключът със стържещ звук се превъртя в ключалката. Но внезапно хората, притаили се край двореца, се отделиха от стената и се спуснаха срещу принца и Орили с викове: „Смърт! Смърт!“
Нищо не можех да разбера. Ясно бе само едно — беше ни дошла изневиделица помощ. Паднах на колене и благодарих на небето.
Но щом принцът показа лицето си и назова името си, виковете мигом секнаха, шпагите се прибраха в ножниците и петимата нападатели дружно отстъпиха.
— Да, да — каза Бюси, — те са причаквали не принца, а мен.
— Както и да е — продължи Диана, — това нападение принуди принца да си отиде. Видяхме как той тръгна по улица Жуи, а петимата благородници отново се върнаха в своята засада.
Беше ясно, че поне тази нощ опасността ни бе отминала, защото хората, застанали в засада, не замисляха покушение срещу мен. Но ние с Гертруда бяхме много развълнувани и наплашени, за да заспим. Останахме да стоим зад прозореца в очакване на някакво неизвестно събитие, което, както и двете смътно предчувствахме, се приближаваше към нас.
