Този пламък, неочаквано лумнал над огнището, което изглеждаше изгаснало, ме изплаши много повече от одевешната среща с принца.
Аз замрях в очакване.
— Какво мислите да предприемете? — попита ме графът.
— Господине, няма ли възможност да се махна от този дом, от този квартал, от тази улица, да се преместя в другия край на Париж или, още по-добре, да се върна в Анжу?
— Всичко ще бъде напразно — каза господин дьо Монсоро и поклати глава. — Херцог д’Анжу е опитен копой; веднъж попаднал на следа, където и да бягате отсега нататък, той все едно ще ви намери и настигне.
— О, господи боже, вие ме плашите!
— Не искам да ви плаша, просто ви казвам всичко както си е, и нищо повече.
— Тогава и аз ще ви задам същия въпрос, който вие току-що ми зададохте. Какво възнамерявате да правите, господине?
— Уви! — възкликна граф дьо Монсоро и в гласа му прозвуча горчива ирония. — Аз съм човек със слабо въображение. Бях намерил един изход, но вие го отхвърлихте и аз се отказах от него. Не ме заставяйте да търся други пътища!
— Но боже мой! — продължих аз. — Може би опасността не е толкова близка, как мислите?
— Времето ще покаже, госпожице — отвърна графът и се надигна. — Във всеки случай искам да повторя: госпожа дьо Монсоро няма да се опасява от преследванията на принца още и защото на моята нова длъжност аз се подчинявам непосредствено на краля и естествено ние, аз и моята съпруга, винаги ще можем да разчитаме на защитата на негово величество.
Отговорих на тези му думи с въздишка. Всичко, което говореше графът, беше напълно разумно и приличаше на истина.
Господин дьо Монсоро се задържа за минута, сякаш искаше да ми предостави пълна възможност да му отговоря, но нямах сили да му кажа каквото и да било. Той чакаше, изправен на крака, готов да си тръгне. Накрая по устните му плъзна горчива усмивка. Той се поклони и излезе. Счу ми се, че на стълбите той процеди през зъби някакво проклятие.
Извиках Гертруда.
Тя веднага се появи. Обикновено, когато графът ме посещаваше, тя се намираше някъде наблизо: в тоалетната стая или в спалнята.
Застанах до прозореца, прикрита зад завесата. По този начин можех да виждам всичко, което става на улицата, без никой да може да ме види оттам.
Графът напусна къщата ни и се отдалечи.
Около един час ние внимателно наблюдавахме улицата, но тя остана пуста.
Нощта мина спокойно.
На другия ден на улицата заговорил с Гертруда някакъв млад човек, в когото тя разпознала вчерашния спътник на принца; тя не се поддала на неговите настоявания и на всичките му въпроси отговорила с мълчание.
В края на краищата младият човек се видял принуден да я остави на мира.
Когато разбрах за тази среща, ме обзе неописуем ужас; без съмнение принцът се бе заел да ме издири и щеше да продължи с това и по-нататък. Изплаших се, че господин дьо Монсоро няма да ме посети същата вечер, а тъкмо тогава можех да бъда изложена на нападение. Пратих Гертруда да го повика и той незабавно се появи.
Разказах му всичко и му описах външността на непознатия според предаденото ми от Гертруда.
— Това е Орили — каза графът, — а какво му е отговорила Гертруда?
— Тя не го е удостоила с отговор. Господин дьо Монсоро се замисли:
— Не е постъпила добре.
— Защо?
— Защото на нас ни трябва да спечелим време.
— Време ли?
— Днес аз все още завися от херцог д’Анжу; но след две седмици, след десет, може би осем дни — херцог д’Анжу ще зависи от мен. А засега трябва да го заблудим и накараме да чака.
— Боже мой!
— Именно така. Надеждата ще го направи търпелив. Решителният отказ може да го подтикне към отчаяна постъпка.
— Господине, пишете на баща ми! — възкликнах аз. — Той тутакси ще пристигне в Париж и ще се хвърли в краката на краля. Кралят ще пожали стария човек.
— Това зависи от настроението, в което ще се намира кралят и какво ще бъде през този ден от негов интерес: да има херцога за приятел или за неприятел. Освен това по-рано от шест денонощия куриерът няма да стигне при баща ви, а и на барона ще трябват още шест денонощия, докато се добере до Париж. За тези дванайсет денонощия херцог д’Анжу може да направи всичко, каквото си поиска, ако не съумеем да го спрем.
— А как да го спрем?
Господин дьо Монсоро замълча. Отгатнах мисълта му и оброних глава.
— Господине — казах аз след непродължителна пауза, — наредете на Гертруда и тя ще изпълни всички ваши разпореждания.
Неуловима усмивка пробягна като сянка по устните на господин дьо Монсоро — ами аз за пръв път се обръщах към него за покровителство.
Той говори с Гертруда няколко минути.
— Госпожице — каза ми той, — могат да ме видят, когато излизам от дома ви; до настъпването на нощта остават два или три часа; няма ли да ми позволите да прекарам тези два-три часа във вашето общество?
Господин дьо Монсоро се ограничи с молба, макар че имаше право да иска; посочих му със знак да остане.
И тогава разбрах колко умело можеше да се владее графът; в един миг той преодоля хладината, породена от неловкото положение, в което се бяхме оказали, и се прояви като любезен и занимателен събеседник. Резкият тон, за който вече ви споменах, придаващ на думите му мрачна властност, изчезна. Графът бе много пътешествал, много видял, много умувал, и за двата часа, прекарани с него, можах да разбера по какъв начин този необикновен човек бе оказал толкова голямо влияние върху моя баща.
Бюси въздъхна.
— Когато се стъмни, графът не направи нищо, за да се домогва до мен и с вид на човек, напълно удовлетворен от постигнатото, стана, поклони ми се и излезе.
След като си тръгна, ние с Гертруда отново застанахме до прозореца. Този път ясно видяхме двама души, които оглеждаха нашия дом. Те минаха няколко пъти покрай входната ни врата. Самите нас не можеха да видят; бяхме изгасили всички светлини.
Към единадесет часа подозрителните пришълци си отидоха.
На другата сутрин Гертруда отново срещнала на същия ъгъл същия млад човек. Той отново, както и предния ден, започнал да й досажда с въпроси. Този път Гертруда се оказала не толкова непристъпна и разменила с него няколко думи.
След още един ден Гертруда била още по-общителна, тя му разказала, че съм вдовица на съветник и след като съм останала подир неговата смърт без средства, водя много уединен начин на живот; Орили се мъчел да изкопчи повече сведения, но трябвало да се задоволи с тези.
След още един ден у Орили, изглежда, се били появили някакви подозрения относно достоверността на сведенията, получени предния ден. Той заговорил за графството Анжу, за замъка Боже и произнесъл думата „Меридор“.
Гертруда му отвърнала, че всички тези названия са й напълно неизвестни.
Тогава Орили й признал, че е човек на херцог д’Анжу и че херцогът, след като ме видял, се влюбил в мен. След това признание той започнал да обещава златни планини и на мен, и на нея: на Гертруда — ако пусне принца у дома, на мен — ако се съглася да го приема.
